— Вижте, не знам откога… — започна той.
— Не се тревожи за мен, момче — рече баба Моркий, която май бе живнала съвсем. — Всичкото туй май е доста интересно, нал’тъй?
— Но то може да продължи векове — отвърна Масклин. — Не знаех, че ще трае толкова дълго. Беше просто лудост…
Тя го бодна с костеливия си пръст.
— Младежо — рече му. — Аз съм преживяла Великата Зима на 1986 година. Страшна работа беше. Ти ли ще ми кажеш какво е глад. Грима е добро момиче, ама много се връзва.
— Но аз не знам дори къде отиваме! — избухна Масклин. — Съжалявам!
Торит, който седеше с Нещото върху кльощавите си колене, се втренчи в него с късогледите си очи.
— Имаме Нещото — каза той. — То ще ни покаже пътя, да, ще ни го покаже.
Масклин мрачно кимна. Смешна работа — как така Торит винаги знаеше какво иска Нещото. То си беше просто едно квадратно черно нещо, но имаше някои съвсем определени идеи по въпросите колко е наложително редовното хранене и колко важно е винаги да слушаш старите. Изглежда, имаше отговори за всичко.
— И къде ще ни отведе този Път? — попита Масклин.
— Много добре си го знаеш. На Небесата.
— А, да — рече Масклин. Той изгледа Нещото. Беше съвсем сигурен, че изобщо не е казало нищо на Торит; знаеше, че чува доста добре, а никога не го бе чувал да приказва. То никога нищо не правеше, не се и помръдваше дори. Единственото, което винаги правеше, бе да изглежда черно и квадратно. За това го биваше.
— Само като следваме Нещото отблизо и абсолютно във всичко, можем да бъдем сигурни, че ще идем на небето — рече Торит. Сякаш говореше наизуст. Все едно му го бяха казали много отдавна, и дори и тогава не го бе разбрал.
— Добре де — рече Масклин. Изправи се върху люшкащия се под и се добра до брезента. После спря — да набере кураж — и мушна глава в процепа.
Там нямаше нищо освен размазани петна, светлини и странни миризми.
Всичко вървеше накриво. А едва онази вечер, преди седмица, идеята му се струваше толкова разумна. Каквото и да е, все ще е по-добре от тук — тогава това изглеждаше толкова очевидно. Но — странна работа: старците мрънкаха за какво ли не когато нещата вървяха не точно както им харесва, ала сега, когато всичко изглеждаше толкова зле, бяха почти весели.
Хората са много по-сложно устроени, отколкото изглеждат. Сигурно и Нещото ще ти го каже, ако знаеш как да го попиташ.
Камионът сви зад някакъв ъгъл, избоботи в мрака и после без предупреждение спря. И той изведнъж забеляза: пред очите му се простираше огромно осветено пространство, пълно с камиони, пълно с човеци…
Бързо прибра вътре главата си и притича по дъските към Торит.
— Ъъ — каза той.
— Какво, момчето ми?
— Небето… Човеците ходят ли там?
Старият ном поклати глава.
— Небесата — каза той. — Не е само едно, разбираш ли? Само номите ходят там.
— Абсолютно сигурен ли си?
— О, да! — засия Торит. — Разбира се. И ония може да си имат техните си небеса — добави той. — Не знам, може и тъй да е. Но не са нашите, разчитай на това.
— О.
Торит пак се втренчи в Нещото.
— Спряхме — рече той. — Къде сме?
Масклин се взираше уморено в мрака.
— Май по-добре е да отида и да разузная — рече той.
Отвън се разнесе подсвиркване и далечно боботене на човешки гласове. Светлините угаснаха. Последва трополящ звук, сетне изщракване и… тишина.
След малко иззад един от замлъкналите камиони се дочу леко драскане. Едно въже, не по-дебело от конец, се спусна надолу и докосна мазния под на гаража.
Мина минута. После една дребна, набита фигурка се спусна по въжето — спускаше се много внимателно, но и много бързо — и тупна на пода. След като се приземи, няколко секунди поред стоя като истукан, и само очите й шаваха.
Не беше точно човек. Определено имаше необходимия брой ръце и крака, а допълнителните неща като очи и тъй нататък си бяха на обичайните места, но фигурката, облечена в миша кожа, която сега се промъкваше по потъналия в тъмнина под, изглеждаше като тухлена стена с крачета. Номите са толкова охранени, че японски борец по сумо, сравнен с тях, би изглеждал полуизмършавял, а начинът, по който този се движеше, предполагаше, че е доста по-корав от стар ботуш.