Масклин всъщност се бе ужасил до смърт. Тук нямаше нищо, което да познава, освен миризмата на бъзин, която бе започнал да свързва с човеците и особено с камионите. (Торит високомерно му бе обяснил, че бъзинът е огнената вода, която камионите пият — и точно тук Масклин разбра, че старият ном съвсем е изкуфял. Именно тук. Водата не гори.)
Всичко наоколо бе лишено от смисъл. Над него сновяха огромни варели. Имаше големи парчета метал, които изглеждаха като правени от някого. Това определено беше част от човешкия рай. Те, човеците, си падаха по метала.
Той внимателно надзърна иззад един фас и си отбеляза наум, че трябва да го занесе на Торит.
Тук имаше и други камиони — и всичките мълчаха. „Това е гнездото на камионите“ — реши Масклин. Което означаваше, че единствената храна тук вероятно е бъзинът. Той се поотпусна и взе да крачи възбудено насам-натам под една пейка, която се извисяваше като къща срещу стената. Парчета хартия се носеха наоколо; той тръгна по дирите на някаква миризма, по-силна дори от тази на бъзина, и откри цяла огризка от ябълка. Беше потъмняла, но все таки си беше доста добра находка.
Той я метна на рамо и се обърна.
Насреща му стоеше един плъх, който го гледаше замислено. Беше значително по-голям и с много по-загладен косъм от онези същества, с които номите се биеха за отпадъците от кошчето. Той спусна на земята двете си предни лапи и затопурка към него.
Масклин усети, че почвата под краката му става по-твърда. Не можеше да възприеме всички тия огромни тъмни сенки, тенекии и призрачни миризми, но знаеше, че плъхът си е друго нещо. Знаеше и какво точно се прави с плъховете.
Той пусна огризката, бавно и внимателно изтегли копието си назад, прицели се точно между очите и…
Случиха се едновременно две неща.
Масклин забеляза, че плъхът е с червена якичка.
И някакъв глас се обади:
— Недей! Толкова дълго го дресирах. Ти пък откъде се взе?
Непознатият беше ном. Или поне на Масклин му се наложи да стигне до това заключение. Със сигурност беше висок колкото ном и се движеше като ном.
Но дрехите му…
Основният цвят на една практична номска дреха е цветът на калта. Това си е чисто и просто здрав разум. Грима знаеше петдесет начина за приготвяне на бои от диви растения и от всички тях се добиваше цвят, който беше, щом става въпрос точно за това, предимно цвят на кал. Понякога като жълта кал, понякога — кафява, понякога — дори зеленикава, но все пак…, ами кал. Защото продължителността на живота на всеки ном, осмелил се да облече весели червени или сини дрешки, би била вероятно до половин час след като ги е облякъл… и преди да попадне в нечия храносмилателна система.
Докато този ном бе шарен като дъгата. Беше издокаран с дрехи в ярки цветове от толкова фин плат, че изглеждаше като опаковка от чипс; коланът му бе инкрустиран със стъкълца, ботушите му бяха от истинска кожа, а шапката — с перо. Докато говореше, безгрижно се потупваше по крака с кожен ремък, който се оказа поводът на плъха.
— Е? — сопна се той. — Отговаряй!
— Слязох от камиона — рече кратко Масклин, като държеше плъха под око. Той беше спрял да си чеше ушите. Изгледа го и се скри зад господаря си.
— Какво правиш тук? Отговаряй!
Масклин се стегна.
— Пътувахме — отвърна той.
— Какво е това „пътувахме“? — сопна се оня.
— Ами, да се движиш — рече Масклин. — Разбра ли? Идваш от едно място, отиваш на друго.
Явно тези думи оказаха странен ефект върху непознатия. Не че го направиха точно учтив, но пък успяха да премахнат режещите нотки в гласа му.
— Да не се опитваш да ми кажеш, че си дошъл от Навънка? — рече той.
— Точно така.
— Но това е невъзможно!
— Нима? — Масклин изглеждаше притеснен.
— Навънка няма нищо!
— Така ли? Извинявай — рече Масклин, — но ние идваме точно оттам. Това проблем ли е?
— Искаш да кажеш, че наистина идвате от Навънка?
— Май че да. Всъщност никога не сме се замисляли за това. А сега къде сме попа…
— И как изглежда?
— Кое?
— Навънка! Как изглежда?
Масклин погледна тъпо.
— Ами — рече той, — едно такова голямо…
— Да?
— И… ъъъ… има колкото си щеш от него…
— Да? Да?
— И, нали разбираш, има разни неща вътре…
— Вярно ли е, че таванът е толкова високо, та чак не се вижда? — рече номът, който очевидно вече не беше на себе си от вълнение.
— Не знам. Какво е това таван?
— Ей го на — рече номът, като сочеше нагоре към мрачния покрив, цял в греди и сенки.
— О, такова нещо не съм виждал — рече Масклин. — Вън е синьо или сиво и по него плуват едни бели работи.