Продължавам да говоря високопарно и да се пеня, докато не се изтощавам и смехът на Мишел и нежните му сини очи не успокояват яростта ми.
И така нещата са уговорени.
Две седмици по-късно, в началото на масовото преселение на французите от север на юг — за нация от индивидуалисти, които със сигурност се държат като леминги, когато настъпи сезонът на отпуските, — натоварваме малкия ми черен фолксваген кабриолет със стари дюшеци, спално бельо и излишната кухненска посуда от апартамента ми в Лондон и потегляме за Брюксел.
Нашият план е да се представим на белгийските собственици, да създадем „правилното впечатление“ (тоест, че сме в състояние да си позволим мястото), да подпишем promesse de vente, предварителен договор за продажба, да предадем трудно спечелените си пари в кафяви пликове, скътани в дипломатическото куфарче на Мишел (освен ако той не успее да ги убеди да отложат тази част от споразумението за по-късно), и веднага след „бизнеса“ да отидем в Париж, където ни чакат les filles.
Мишел смята, че да се появим пред дома на продавачите в кола, която е натъпкана със стара покъщнина, може да изглежда малко самонадеяно и може да навреди на преговорите. Така че, когато пристигаме в града, оставяме натовареното превозно средство в подземния паркинг на хотел „Хилтън“ и отиваме пеша до адреса, даден ни от секретарката на мадам. Не обръщам голямо внимание на улиците на града, нито на пристигането ни на широкия озеленен булевард, който носи името, което търсим. В главата ми се въртят безброй „ами ако“. Какво ще правим, ако тези хора ни нападнат и ни ограбят или се опитат чрез други, не толкова насилствени средства да вземат с измама нашите пари? Как може да сме сигурни, че не са мошеници? Дори и да избегнем такава съдба, остават документите, които сме напът да подпишем…
Преди да го осъзная напълно, вече сме там и стоим, не, направо сме замръзнали, пред величествена, богато украсена желязна порта, която се издига на височината на средно голям дъб.
— Благодаря на Бога, че не докарахме колата — прошепвам, стискайки ръката на Мишел. В продължение на три-четири минути оглеждаме външността на това, което ни изглежда като миниатюрен Версай.
— Да го направим — отговаря той, като стиска по-здраво ръката ми, преди да натисне звънеца.
Двете крила на портата се плъзгат настрани и ние минаваме по застланите с чакъл и плочки алеи, качваме се по мраморното стълбище и приближаваме до пищна двукрила врата. Отваря я иконом в униформа. Мишел, видимо спокоен, му съобщава имената ни.
Кимайки като робот, икономът ни казва със силен белгийски акцент:
— Мадам скоро ще дойде при вас.
Аз, с моя несъвършен френски, се затруднявам да разбера дори това просто изречение. Въздишам пред перспективата за предстоящите преговори. След това с учтиво, но безразлично кимване той ни повежда по приказен коридор с черно-бял мраморен под, пламтящ от множество стръкове яркочервени гладиоли, и ни въвежда в просторен салон, който ни представя като „Кабинета на мадам“.
— Попаднала съм в грешния филм и нося грешен костюм — промърморвам, когато се настаняваме на два богато украсени, позлатени стола в стил Луи някой си.
Веднага щом вратата се затваря и ние оставаме сами, се изправям и отивам до панорамните прозорци, които гледат към голяма, перфектно оформена градина. Преброявам половин дузина градинари, които копаят и засаждат разкошни, разположени накръст цветни лехи. В средата на пресичащи се чакълени алеи се издига старинен италиански мраморен фонтан — шедьовър от бликаща, кристалночиста вода. Съзерцавам възхитено тази гледка, когато вратата зад мен се отваря и влиза една ужасяваща, ситно фризирана жена, с плътно стиснати устни и дебел слой оранжева пудра на лицето: мадам Б. Придружава я малко по-млада жена на средна възраст, потрепваща като нервна птица, която тя представя като Ивет Пастор — нейната лична секретарка. Мадам Б. се извинява за отсъствието на съпруга си, който, както обяснява, е malade, болен. Тя влиза бодро в салона, молейки да я последваме. Сърцето ми се свива. Представям си как нашите планове за безгрижно лято се стопяват по-бързо от белгийски шоколад.
Сядаме около овална маса от орехово дърво, достатъчно голяма, за да побере с лекота двайсет души на вечеря. Двулитрова бутилка шампанско „Кристал“ пристига на сребърен поднос. Мадам изпраща съобщение чрез иконома до мосю, канейки го недвусмислено да стане и да слезе незабавно долу, защото има документи за подписване. Потискам желанието си да протестирам.
Деловата работа започва. Едва разбирам някое изречение и гледам втренчено в безмълвна паника, когато побутват към мен през масата шест страници, гъсто изписани на юридически френски език, за да ги прочета — копие от обвързващите документи, на които съм напът да положа подписа си.