Няколко минути по-късно вратата се отваря и се появява крехък старец, треперещ и блед. Носи елегантен спортен костюм и дебели скъпи бижута на деликатните си като пергамент и изпъстрени с петна ръце. Старецът се извинява многословно за своето заболяване. Ние съчувствено поклащаме глави, не знаейки какво да кажем. Той изглежда така, сякаш всяка секунда може да се строполи на мраморния под. Мадам нарежда на иконома да налее на мосю чаша шампанско. Мосю отказва. Мадам настоява. Le pauvre[21] мосю се съгласява и вдига тост за наше здраве и за благоденствие в бъдещия ни живот в „Апасионата“.
— Имате много работа за вършене в градината — казва той.
— Глупаво е да се обсъжда обработването на земята — смъмря го мадам. Мосю възразява, взема писалката от нея и с трепереща ръка полага нечетливия си подпис.
След това е мой ред. Изпивам последната глътка шампанско от чашата си и с лепкави ръце и биещо сърце покорно надрасквам моите инициали и/или име навсякъде, където мадам посочва с отрупаните си с бижута, добре поддържани пръсти. Поглеждам Мишел и се усмихвам измъчено. Моля се на Бога да знае какво прави, защото аз не знам, и той предава нашите пликове.
Като приключват формалностите, Мишел се изправя. Навежда се, за да предложи bisou, целувчица, на мадам Б., която подлага бузата си, очевидно запленена от чара му и развълнувана от проницателния му бизнес нюх.
Като наблюдавах как двамата преговарят, имах чувството, че по-скоро гледам двама шампиони по фехтовка в битка. Мосю и аз не отронихме нито дума. Всъщност още при първата възможност той поднесе извиненията си и се оттегли обратно в стаята си на горния етаж.
— Mais поп[22], не може да си тръгнете сега! Трябва да обядваме!
Петимата вече бяхме изпили почти два литра шампанско Ивет, която седя през цялото време на един стол зад мадам, се наливаше невъздържано за нашето бъдещо щастие, — а ни чакаше и тричасово пътуване, но без да разменим и дума, двамата с Мишел чувстваме, че отказът ни може да се сметне за нелюбезност и да помрачи бъдещите ни делови отношения.
Кимаме, опитвайки се да демонстрираме ентусиазъм.
— Pourquoi pas?[23]
— Très bien[24] Предлагам в „Илтон“[25].
Тя се извинява и нарежда да я чакаме отвън.
— Е? — питам с напрегнат шепот Мишел, когато мадам излиза от стаята.
— Какво „е“?
— Получихме ли разрешение, или не?
— Chérie, не разбра ли казаното?
— Не всяка дума — признавам аз.
Мишел се ухилва.
— Имаме подписано и подпечатано одобрение да се настаним във вилата през лятото, всъщност от този момент нататък, докато не стане официално наша.
— Наистина ли?
— Да… е, на определена цена.
— Каква цена?
— Шшшт, chérie, не викай. Ако не успеем да изпълним договора, без значение каква е причината, те ще задържат всичко.
— Какво? Всяко пени, което им дадохме днес ли?
— И всичко останало, всичко, което похарчим за възстановяването на имота. Не можем да предявим иск да ни върнат нито франк.
— Мили боже! Какво те накара да приемеш това?
— Chérie, крайният срок за изпълнение е през април следващата година. Така че няма за какво да се притесняваш.
— Следващият април. Това е почти една година. Да, ние ще сме купили мястото доста преди това — въздъхвам облекчено.
Като излиза в градината, мадам пита за колата ни. За секунда и двамата сме смутени, спомняйки си гузно за малкия ми голф, натъпкан догоре с покъщнина за „нашата“ вила, който ни чака в подземния паркинг на „Илтон“. Мишел, уверен както винаги в такива моменти, се притичва на помощ.
— Паркирахме на известно разстояние оттук, chère Madame[26], притеснявайки се да не се загубим в града.
Мадам кима разбиращо и след това ме оглежда от глава до пети, сякаш ме преценява, което всъщност и прави.
— C’est bon[27] — решава тя и нарежда на минаващия градинар да докара колата ѝ от гаража. — Тя е спортен автомобил, но може да се сместите отзад. Не е далече, а и вие сте слаба.
След няколко минути, за наше безмълвно изумление, вратите на гаража се отварят, за да разкрият блестящ яркочервен спортен „Мерцедес“ 500SL, който бавно се приближава към нас. Очаквах нещо по-традиционно.