Оставам сама във фермата и обмислям начини за спасяване на „Апасионата“, как да живея възможно най-скромно. Банката става все по-нетърпелива. Заплашва ни. Преследва ни редовно с официални писма, заявява, че ще вземе фермата и ще я пусне на търг. Тревогите не ми дават мира. Крача по плочките в стаите под косите лъчи на слънцето и по ветровитите тераси като изгубен призрак, който има да разгадава шифър, но не може да намери основната връзка между символите. Отново и отново страховете и отговорностите вгорчават мислите ми. В някои нощи, преди първи петли, будна от притеснения, притискам лице в стъклото и гледам луната, докато долу в най-далечната долина арабите се молят заедно със своя мюезин. Провикват се към Бог.
„Бройте и мен“, прошепвам.
Пиша от изгрев до късна вечер. Сама в старата скърцаща къща, пред запалени свещи и пукащи в огнището дънери, се взирам в библейската тъмнина. Разкази, детски книжки, синопсиси на сценарии. Не спирам да ровя и се изтощавам в опитите да променя лошия ни късмет.
И търся малки ежедневни радости, които да ме развеселяват. Скачам в замръзващия басейн, за да спася живота на давеща се пчела, мърдам крачетата ѝ на всички страни, както е полегнала по гръб на водната повърхност. Говоря дълго на изненадващо голяма цикада, която се появи извън сезона в банята и изглежда самотна като изгубена клонка. Осмелявам се да доближа двойка стършели, които се чифтосват в една от лехите. Той я е обгърнал и се движи ритмично, а тя гали малкото си черно лице на насекомо с предните крачета, докато внезапно не започва да издава силен пронизителен звук. Любовна песен, изпята със страст в топлия неделен следобед. Лъки също е истинско чудо. Нервна и сприхава, но вече не толкова много. Изисква дълго лечение с кремове и отвари, но козината ѝ започва да расте пак и тя се доказва като лоялно и обичливо куче пазач. Казвам ѝ колко съм ѝ благодарна за компанията, предаността и нуждата ѝ от мен, галя пухкавата малка Ела и я уверявам, че и към нея изпитвам същото.
Рене се отбива да погледне какво става с paon, който той няма да лекува сега, защото пръскането, което предлага — и на което аз абсолютно се противопоставям, понеже фермата ни е органична, — може да увреди плодовете. Дава ми купчина книжа, които е взел от Кристоф, собственика на мелницата.
— Какво е това?
— Формуляри, които трябва да се попълнят и да се пратят в Брюксел. Кристоф специално спомена името ти.
Взирам се в тях, самотна и демотивирана. Те изглеждат сложни и времеемки, като всички френски документи, затова ги пъхам в джоба на джинсите си.
— Не ги пренебрегвай, Каръл. За да подкрепи маслиновото производство тук, във Франция, Брюксел предлага на всеки oléiculteur финансова помощ. Всички ще получим определена сума.
Очите ми светват, вниманието ми е привлечено. Мисля си за нашата криза. Дали това е решението на проблемите ни?
— Колко? — питам.
— Е, няма да е със задна дата, но ако тази ферма произведе същото количество зехтин през идващия сезон като предишния, тогава може да получи около шестстотин франка.
Шестстотин франка! Няма и шейсет паунда. Той сигурно вижда разочарованието, изписано на лицето ми.
— Не е кой знае какво, но…
Свива рамене по прекрасния си провансалски начин, а лукавият му поглед ми дава да разбера, че е по-добре от нищо, което е вярно, разбира се.
— Ще ги попълня — усмихвам се. — Няма да забравя.
Преди да се качи в реното си, което е натоварено с най-големите и къдрави марули, които някога съм виждала, всяка с размер на лавандулов храст, той ми напомня, че не след дълго ще трябва да започнем да слагаме пак мрежи; идва нов сезон. Бърза разходка из терасите ни показва, че по дърветата вече растат твърди като куршуми маслини. Чака ни нова обилна реколта.
— С този добив може дори да изкараш седемстотин франка от Брюксел — шегува се той, докато се връщаме в колата му. — Искаш ли салата? — сочи към продукцията в краката си.
Клатя глава и обяснявам, че вече съм купила зелена салата и марули от пазара. Все пак не мога да се въздържа да не отбележа размера на неговите. Очите му светват от гордост и усещането за bonne affaire, докато обяснява, че гледа марулите на чужд terrain, където водата е безплатна, защото собственикът има свой личен водоизточник.
— И не забравяй — извиква той, когато си тръгва. — Не можем да се справим сами.