— Моята слабост — признава тя с уязвимостта на дете. — Виждате ли, аз съм се родила много бедна.
Натъпкваме се в колата — мадам зад волана, и се изстрелваме като ракета. По време на обяда в „Хилтън“ научаваме, че тя е една от най-богатите жени в Белгия.
— Клетият Робер — казва ни мадам — не се интересува от пари и материални придобивки. Всичко, което иска, е да човърка из градината. Той обожава цветята и растенията. Много ми е трудно. Не знам какво да правя с него. Познаваме се, откакто бяхме на дванайсет. Започнахме бизнес, работихме здраво и сега сме много богати, но той предпочита да лежи в леглото. Робер не може да се справи с всички отговорности, които ни донесоха парите. Аз пътувам навсякъде с моята секретарка Ивет. Той не иска да ходи никъде, освен в нашата лятна къща. Това е très tragique, много трагично.
Докато я гледам, мадам Б. започва да прилича на блъдхаунд[28]. Лицето ѝ помръква, погледът ѝ изглежда отчаян и неразбиращ. Ужасяващата жена, която срещнахме преди няколко часа, е изчезнала. Но това ѝ настроение не трае дълго. Скоро тя махва с ръка за сметката, която настоява да плати — слава богу! — и след това предлага да ни изпрати до нашата кола.
Двамата с Мишел се споглеждаме крадешком. На този етап не можем да признаем факта, че нашият малък „кабриолет“ е паркиран на стотина метра от нейния мерцедес в гаража точно под краката ни. Вместо това обикаляме няколко задни улици, чувствайки се глупави и непочтени, осъзнавайки колко вятърничави са нашите нелепи преструвки, но продължаваме да твърдим, че просто не можем да си спомним къде сме паркирали.
Накрая мадам Б. се отказва, махва на едно такси да я закара през три улици обратно до хотел „Хилтън“ и ни пожелава bonne chance. Разделяме се приятелски, почти нежно.
— Ще се видим в офиса на нотариуса. Ще ви изпратя адреса по факса — казва тя. — Очаквам с нетърпение срещата ни.
И пърха с мигли към Мишел като Бети Буп[29].
Когато пристигаме в Париж, вече е късно. Дъщерите на Мишел са недоволни. Чакали са пристигането на папа цял следобед. Бях се срещала с момичетата само няколко пъти и вероятно съм по-засегната от настроението им от Мишел, който, глух за всякакво хленчене, снове до колата и обратно, като тъпче чанти навсякъде, където може да ги напъха, и казва на всички да побързат или ще стигнем на юг в края на ваканцията.
— Ами Памела? — пита Кларис.
Обръщам глава изненадано. Коя е Памела? Кларис сочи към портата и оттам, задъхана и с клатеща се походка, към нас приближава потресаващо пълна немска овчарка. Добавянето на Памела нарушава внимателно постигнатия баланс на моя вече опасно претоварен голф и нещо по-лошо — elle fait les pets[30] по целия път от Париж до Кан. Смъртоносни. Приемането на ново семейство е едно нещо, но когато стигаме до Екс ан Прованс, аз сериозно се питам дали мога да се заставя да обикна това миризливо куче.
Музиката на водата
Настоящето
Жегата е ужасна. Търсенето на водата и нейния източник запълва дните на Мишел, докато с Ванеса се заемаме да режем бръшляна в басейна. Двете разполагаме само с една градинска ножица. Това означава, че едната от нас реже, докато я заболят ръцете, а другата влачи, разплита клонки и събира падналите листа, после се сменяме. Изглежда, имаме добър ритъм на работа. Тя е трудолюбива умна девойка и аз изцяло се наслаждавам на нейната компания. Момичетата не говорят английски, което ме принуждава да използвам моя доста позабравен френски. В резултат на това нашите разговори не са много дълги — спорадична учтива размяна на любезности или питане от моя страна как се казва на френски това или онова. Предвид температурата, безводието и уморителната работа, това се оказва трудно и в крайна сметка работим в мълчание.
Междувременно Мишел се катери по хълма — нагоре-надолу, напред-назад, като двукрак козел, претърсвайки нашите десет акра провансалска джунгла за водопроводни тръби или признаци за наличие на кладенец. Краката му са целите в драскотини от къпиновите храсти и ожулвания от спъването му в скритите камъни, но той остава непоколебим. Мадам Б. му беше споменала, че някъде в имота има естествен извор, но за момента неговото местонахождение му убягва.
— Може да се наложи да окастрим цялата растителност в имота, преди да го намерим! — обявява той по време на едно от отбиванията си във вилата в търсене на нещо за пиене, за да утоли жаждата си и да отмие частиците от сухи листа, полепнали по гърлото му. — Къде е Кларис?