Факт. Без Куашия и в отсъствието на Мишел, което понякога продължава седмици, с Рене ще се нуждаем от допълнителна помощ. Бяхме благословени в началото, когато той и Куашия се появиха сякаш от нищото, а аз нямам представа как да намеря хора. Накрая решавам да напиша обява, annonce от четири реда, която да закача в местната épicerie, бакалия. Винаги съм харесвала този магазин, защото ми напомня за безбройните дюкянчета, в които ме водеха баба и дядо, когато бях селско дете в Ирландия. Там продаваха страхотно мляко в метални гюмове и ми се струваше, че предлагат всичко, за което мога да си помисля, особено бонбони. Множество стъклени буркани с бонбони във всички цветове на дъгата.
Едрата жена на собственика на местната épicerie, която отново е бременна, ме поздравява гръмогласно, хвърля поглед на обявата ми и ми казва, че няма нужда да я окачвам. Мога да взема техния помощник.
— Ами вие?
— Идва зима. Няма какво толкова да прави, освен да събира листа и да ги гори. Казва се Манюел.
— И го препоръчвате?
— Mais bien sûr, работи за нас от шест години.
Тя ми обяснява за почасовото заплащане и сумата, която му дават. Струва ми се, че мога да си позволя това — разходът щеше да се изплати от маслиновата реколта. Не мога да се сетя за никаква причина да не му предложа работата.
— Bon, ще му кажа да се приготви за работа при вас утре сутринта. Може да го карате с колата си.
Чувствам облекчение и се съгласявам, после продължавам с пазаруването. То включва дузина малки бутилки светла бира. Госпожата поклаща глава.
— Désolé — казва тя. — Свършиха.
Озадачена съм, защото поисках същото преди няколко дни и тя ми каза, че очаква доставка на следващата сутрин. Лятото отдавна си е отишло, така че туристите с изплезени езици вече не изпразват хладилниците на всеки магазин.
— Значи, не сте получили ново зареждане? — отбелязвам невинно. Тя ме поглежда смутено и тръгва да вземе кафето, което ми трябва.
— Не забравяйте Манюел — провиква се след мен, когато затварям вратата.
Връщам се за Манюел на следващия ден, както сме се уговорили, но не намирам никого и отивам в магазина да питам за него. Собственикът, който обикновено е много общителен тип и изпълнява ролята на търговец, boulanger и pâtissier, точно в момента е покрит с брашно, поглежда обвинително наедрялата си жена, след това изчезва в пекарната отзад, без да каже и дума.
— Вижте в бараката — промърморва госпожата и сочи към място в съседство, което никога не съм посещавала досега.
С лека изненада откривам, че не става въпрос за испанец или португалец, както съм очаквала, а за опърпан и загорял арабин, не по-едър от врабче, който в момента спи дълбоко върху купчина дърва. В краката му има малка вехта платнена торба. Повъртам се известно време край него.
— Манюел?
Той се стряска и започва да ругае на неразбираем език, след това се изправя несигурно на крака. Взира се в мен с изражение на виновно дете, после грабва торбата и я мята на рамо с решителност на човек, повеждащ мъже в атака.
Чак когато сяда до мен в колата и пали цигара, без да попита дали имам нещо против, забелязвам кървясалите му очи и подушвам алкохолния му дъх, който е толкова силен, че се боя да не се подпали от запалката му и да не ни изстреля към небесата.
Имам нужда от този човек, имам нужда нещата да се случат, мисля си отчаяно. Пазаруваме в този малък магазин на ъгъла, откакто сме се преместили. Госпожата не би ни натресла пияница, нали?
Оказва се, че би го направила.
Пристигаме във вилата и връзвам Лъки, защото Манюел отказва да слезе от колата, докато овчарката е на свобода, а той веднага иска да му покажа стаята му.
— Стая? — отвръщам троснато, защото никога не съм имала намерение да му осигурявам квартира.
Той вдига вехтата торба във въздуха и я хвърля, сякаш смята да се установи там, където тя падне, или да разбие някой друг прозорец.
— Трябва да си взема душ, след това ще започна работа — простенва той.
Аз съм объркана и несигурна какво е най-добре да направя. Дали да не го натоваря в колата и да го върна обратно в магазина? Дали да не пусна Лъки с надеждата, че ще избяга от ужас, като така реша напълно проблема? Или прибързвам? Решавам да му угодя, докато не говоря с госпожата по телефона. Защо не работи сега и не си вземе душ по-късно, питам аз. Той изсумтява, хвърля торбата на земята, рита я, пали един фас и пита:
— Какво искате да свърша тогава?
Оглеждам се отчаяно. Нищо, което да доведе до чупене и щети, мисля си; със сигурност не и подготовката на мрежите за маслините.