— Плевене — отвръщам и посочвам най-големите цветни лехи. Отвързвам кучето, докато Манюел не гледа, и ги оставям, а аз тръгвам към кабинета си, където ще мога да обсъдя въпроса с предишния му работодател на спокойствие.
Докато търся номера, осъзнавам, че макар да пазаруваме в малката épicerie от пристигането си тук, макар да сме участвали в коледните им томболи и да сме купили безброй огромни шоколадови великденски зайци, и в общи линии да сме в добри съседски отношения с това семейство, всъщност не съм забелязала името на магазина. Той е единственият на територията на поддържания частен имот на хълмовете зад нашия дом, но това не ми помага. Няма как да го разбера по друг начин, освен да се върна и да оставя Манюел тук сам. Постъпила съм безотговорно в това начинание и се ядосвам на себе си. А имам и толкова много своя работа, с която трябва да се захвана, че започвам тихичко да вия. Накрая бързо слизам по стълбите с намерение да му обясня, че ще се върна след няколко минути, но той не е в градината и не мога да го открия никъде.
— Манюел! — викам.
Лъки идва към мен на големи подскоци и с лай.
— Манюел!
Никакъв отговор. Накрая го намирам да се навърта като призрак в тъмнината на гаража ни, който няма прозорци. И тъй като колите ни са твърде стари, никога не държим в него превозни средства, а сме го напълнили догоре с градински инструменти и сме сложили вътре един стар, но полезен хладилник.
— Какво правиш? — питам ядосано.
— Търся мотика — обяснява той. Посочвам към ключа за осветлението и поемам бързо надолу по алеята, за да стигна, преди магазинът да затвори за обедна почивка. Тази épicerie е от онези малки семейни фирми, които затварят от обяд чак до четири следобед. Когато пристигам, вече е затворено. Чукам на вратата и викам. Никой не отговаря. Отивам отзад при бараката и започвам да удрям с юмрук по стъклената врата. Пак никакъв отговор. Само няколко минути след дванайсет е, но мястото е тихо като изоставен кораб. Разгневена, се мятам в колата и поемам обратно към фермата. Манюел пак никакъв го няма. Торбата му, която хвърли на една от терасите, също е изчезнала. Единственият знак, че изобщо някога е идвал, е мотиката, която намирам в лехата, запокитена небрежно върху вече клюмнал сноп лилиуми. Никакво плевене не е имало. Викам го по име няколко пъти, надничам в гаража, но не го намирам. Сигурно си е тръгнал, може би подгонен от страха от кучето. Лъки се е проснала по гръб на една от терасите и доволно вдишва и издишва. Малката Ела дреме, опряла глава на корема на другарчето си. Връщам се към писането си с огромно облекчение. Всичко приключва с много по-малко последствия, отколкото съм се опасявала.
Мишел е в Париж и аз се опитвам неуспешно да се свържа с него по телефона. Като се има предвид огромните размери на кризата, в която се намираме, и естествената ми склонност към тревожност, съм притеснена, че нещо не е наред. Звъня в офиса му и питам асистентката му дали е там. Тя няма представа.
— Кога за последно го видя? — питам умолително, като се старая тревогата да не проличи в гласа ми и да не хвърлям в паника екипа му.
— Вчера сутринта.
— Какво? И оттогава не е идвал в офиса… Всичко наред ли е?
Изабел, стабилна и уравновесена жена, не може да разбере защо съм толкова притеснена. Вероятно работи от студиото си, предполага тя. Но аз му звънях и никой не отговори. Мишел така и не си сложи телефонен секретар в малкото студио, където спи, когато е в Париж, защото иска да си го запази като лично пространство. Прекарва безкрайно много часове на телефона и винаги е твърдял, че има нужда от това убежище. Говорим толкова често през деня, че преди никога не е било проблем. Но сега съм разтревожена. Моля Изабел да му каже да ми се обади, когато дойде. До вечерта нямам никакви вести и отново опитвам да звънна в студиото. Пак никакъв отговор, а в офиса не са го виждали цял ден. Вероятно е бил по срещи някъде другаде, е последното обяснение на Изабел.
— И не мислиш, че трябва да отидеш до студиото и да разбиеш вратата? — настоявам аз.
Тя очевидно намира идеята ми за нелепа.
— Работя за него — отвръща язвително. — Нямам навика да разбивам вратите на шефовете си.
— Не, не, разбира се, че не. Извинявай, че те обезпокоих.
Връщам слушалката на мястото ѝ, но знам, че ако всичко беше наред, Мишел щеше да ми се обади. Нещо трябва да се е случило. Ако се е наложило да замине по спешност, щеше да се обади. Така че какъв е проблемът и как да се свържа с него?
Докато седя на терасата, измъчена от тревога, и се опитвам да събера сили от зимния залез, неочаквано се появява Рене. Боже, колко се радвам, че го виждам! Както обикновено, той идва с малък подарък. Буркан със смокиново сладко, кафяво и гъсто, направено от собствените ни смокини. От осем дървета в имота с Куашия събрахме 200 килограма плодове в края на септември и началото на октомври, преди той да си тръгне. Благодаря на моя среброкос приятел и му предлагам чаша бира, като се опитвам да скрия болката си. В задънена улица съм. Куашия си отиде, няма кой да се грижи за кучетата и мисля, че независимо дали имам, или нямам пари, трябва да отида до Париж.