— Вино или бира, което е по-лесно — казва той и се настанява доволно на градинската маса на горната тераса, за да се наслади на питието си. Обича да го прави. Има ключ от портата и от време на време се отбива да убие по час, да си поговорим малко, да разкаже някоя друга история и да се наслади на залеза в опушено оранжево.
Тръгвам към хладилника в гаража, за да взема бира и бутилка розе. За мое учудване, хладилникът е празен, вътре са останали само една-две бутилки вино; и със сигурност е обрана всичката бира. Озадачена, изваждам единствената останала бутилка розе. Знам, че съм под стрес, но със сигурност си спомням, че купих стек бира от местния супермаркет предната вечер, когато в нашата épicerie нямаше. Като се има предвид състоянието ми, може да съм забравила да го сложа в хладилника. Опитвам да си спомня къде съм го оставила. Може би в багажника? И тогава си спомням Манюел, за когото напълно съм забравила след всичките ми притеснения от неочакваното изчезване на Мишел. Нехранимайкото трябва да е изчезнал с нашата „Стела Артоа“! Връщам се и се извинявам на Рене, поднасям вино и чиния от нашите маслини.
— Изглеждаш уморена — отбелязва той. — Нали не си забравила да изпратиш онзи формуляр?
— Какъв формуляр?
— За маслините.
А, да, формулярът. Да, уверявам го, попълних го, подписах го и го пратих на Мишел за подпис, а след това той ще го препрати в Брюксел. Готов е.
Вдигаме чаши с обичайния френски поздрав à la tienne, за твое здраве, и отпиваме.
Тъкмо се каня да го помоля да храни кучетата и да държи крепостта няколко дни, докато аз отида до Париж, ала съм прекъсната от силен рев. Учудени, се обръщаме към втората площадка, откъдето идва звукът.
— Това е глиган — простенвам аз.
Рене клати глава.
— Не мисля.
— Какво може да е тогава?
— Най-добре да отидем да видим.
Оставяме питиетата си на масата и тръгваме през буйната трева, храстите и плевелите. Поради липса на средства и проливните дъждове през тази есен, втората площадка се е превърнала в по-мека версия на джунглата, която беше, когато открихме „Апасионата“. Тъжна гледка. Лъки и Ела крачат по петите ни. Лъки лае бясно, но странният рев е спрял и не можем да го проследим. Рене предполага, че е приклещено животно.
— Приклещено в какво? — питам малко отбранително. Аз съм пълен противник на лова и когато за първи път оправихме това парче земя, лично се погрижих всеки капан, погребан под треволяците, да бъде премахнат и изгорен, а ако е изработен от някакъв смъртоносен метал, хвърлен в коша за боклук и изнесен от имота.
Не минава много време и се натъкваме на източника на рева. Манюел, в чиито мошенически вени не тече и капка латинска кръв, се е проснал на земята и се е скрил от света под нашето разперено лаврово дърво. Главата му е подпряна на торбата и той блажено хърка. А около него като съзвездие са пръснати празните ни бирени бутилки.
— Diable — ухилва се Рене. — Кой е той?
— Трябваше да ти бъде помощник за беритбата на маслини — засмивам се аз и набързо му разказвам историята на Манюел.
Вдигаме го помежду ни и го повличаме през тревистата местност, през цялата градина чак до реното на Рене, където го оставяме в отворената кола. Дъхът му е като на огнедишащ дракон.
— Да довършим онази бутилка — предлага Рене с кикот. — Заслужихме си я. И след това ще го върнем в бараката му.
И точно така правим. Манюел дори не помръдва при цялата операция.
По време на малката ни разходка до нашата épicerie Рене се съгласява от следващия ден да поеме кормилото във фермата и ме уверява, че няма за какво да се тревожа. Благодаря му и започвам да се изкачвам по хълма. Тогава той се провиква след мен:
— Искаш ли да потърся някого, който да помогне за маслините?
— Ще ти кажа утре — отвръщам, все още прекалено разстроена, за да мисля и за това.
Горе в къщата телефонът звънва. Изабел е, която ми казва, че Мишел е болен. Знаех си.
Кучетата са нахранени за тази вечер, затова се обаждам на Рене, който тъкмо се е прибрал, и му казвам, че заминавам за летището и възнамерявам да хвана последния самолет за Париж тази вечер. Обещавам да се върна при първа възможност.