Париж е мокър и зимен. Уличните светлини се пречупват през дъжда и хвърлят отблясъци във всички цветове на дъгата. Докато пристигна до гарсониерата му, вече минава единайсет и Мишел е в леглото, свит одве от болка.
Шокирана съм от гледката, но потискам желанието си да го разпитвам какво не е наред. Разбирам, че му е прилошало вчера сутринта, по време на среща с адвоката му. Адвокатът повикал свой приятел лекар, който, след като направил някои изследвания, пратил Мишел у дома и му обещал да се обади веднага щом има новини.
— Защо не ми звънна? — успявам да кажа.
— Не исках да те тревожа.
Въздържам се да спомена, че мълчанието му през последните четиресет часа ме е докарало до ръба на нервна криза. Вместо това се мушвам в леглото до него, прегръщам го и се опитвам да заспя.
Специалистът се обажда някъде призори. Всъщност заради надвисналото сиво небе изглежда, все едно денят е още далеч. Иска Мишел да отиде в клиниката предобед. Усещам как нещо в мен се свива.
— Каза ли защо?
Мишел клати глава. Настоявам да отида с него. Отначало той не иска и да чуе, но аз съм непреклонна. Мишел не е от хората, които зарязват работата си. В няколкото случая на обикновена настинка или дребен здравословен проблем, на които съм била свидетел, той просто не обръща внимание. Не приема и дори не признава никаква форма на физическа слабост. Това няма да е лесно за него. Нито за мен. Аз съм малко по-добре, но мразя болници. Сигурно съм най-големият страхливец на света, когато става въпрос за кръв, едва понасям серните и алкалните миризми на мехлемите, тинктурите и дезинфектантите. Онези дълги тесни коридори ме карат да потръпвам. Проснатите по гръб тела на носилките ми докарват гадене и плашат всичките ми сетива. Но искам да съм там. Не съм готова да стоя цял ден в студиото и да си гриза ноктите.
Макар Мишел да е решен да пътуваме с метрото — казва, че такситата не са ни по джоба, — махаме на такси, защото аз настоявам яростно, а той, честно казано, е прекалено слаб, за да спори.
Лекарят е млад красив мъж със сърдечно и вдъхващо спокойствие поведение. Води ни към кабинета си и осведомява Мишел, че иска веднага да започне серия изследвания. Мишел изпитва такива болки в стомаха, че едва говори. Редят се много френски думи, особено медицински термини, които не разбирам. Имам десетки въпроси, но почти нищо не казвам. Отвеждат Мишел, а аз оставам сама в кабинета.
Не са минали и шест месеца, откакто седях край леглото на баща си. Споменът се връща и се опитвам да го прогоня, защото е прекалено ужасяващ. Ставам и започвам да крача из стаята. Често отварям вратата и надничам по коридора, където силуети в бяло влизат и излизат бързо през други отварящи се и затварящи се врати. Много от тях са с маски на лицата и носят клипбордове. Нямам представа къде са отвели Мишел. Изведнъж усещането, че съм на чуждо място, отново ме обзема и се разтрепервам.
Обичам този мъж с всяка фибра на тялото си. Не мога да понеса да го загубя. Внезапно ме спохождат мъчителни мисли за баща ми, за смъртния му одър и погребението му. Страхът ме поглъща. Мисля си, че трябва да се стегна. И тогава лекарят се връща. За да ми даде информация и да ми обясни картинката.
— Толькова зажелявам, че не говори английски — изрича той извинението си на ужасен английски и с усмивка на лицето.
Кимам, без да го поглеждам, защото се срамувам от желанието си да се разплача, защото ужасно се страхувам и защото се чувствам като най-безполезната жена на света. Ако това беше филм и играех роля, щях да се държа. Да демонстрирам планини от контролирана енергия, да съм силна и кротка; да съм камъкът, който крепи този брак. Или може да съм другата крайност — алкохоличката, която не може да се овладее; такива роли ми предлагат често напоследък. В реалния живот обаче не съм нито едното, нито другото, просто съм обикновена, незначителна, изгубена в лабиринта на свят с друг език и в ситуация, върху която нямам контрол и не виждам никакви знаци, които да ме водят напред.
Лекарят започва да ми обяснява за какво изследват Мишел, но думите са дълги и неразбираеми и не мога да следя мисълта му, докато не разпознавам една и не се хващам за нея, сякаш съм простреляна: рак.
Правилно ли съм разбрала? Напоследък през повечето време преминавам от френски на английски с такава лекота, с каквато се преобличам, но има случаи като този, когато изпадам в паника и езикът става неразбираем за мен. Сякаш гледам отвън навътре — като нощна пеперуда, която пърха иззад стъклото с намерението да стигне до светлината. Вместо да общувам, се чувствам изгубена и не мога да схвана какво се случва. Отчаяно искам да съм сигурна и повтарям думата. Веднъж, после пак.