— Трудно ви е, п’est-ce pas?
Кимам.
— Опитвам се да ви кажа, че не мислим, че има рак, но трябва да проверим, поп? Елате с мен.
И ме повежда по коридор след коридор към автомат за кафе, чай и други напитки. Вади монета от пет франка и пита как пия кафето. Не мога да си спомня. Той ми поръчва express. Точно в този момент иззад летяща врата се появява алуминиева количка на големи черни колела, следвана от младо изрусено момиче, тънко като вейка, което ми предлага да си избера кроасан, pain au chocolat, багета с шунка или със сирене. Лекарят сяда до мен и двамата закусваме. След това ме отвежда в тих ъгъл, слага мило ръка на рамото ми и се забързва да си върши работата.
Денят минава бавно, струва ми се безкраен. Когато съм прекалено изтощена от молитви, се разведрявам със списък от вълшебни моменти, за да не се чувствам сама.
Дълги топли вечери: връщам се у дома в официална рокля след вечеря на фестивала в Кан, чувам песента на славеите, която звучи лирично под обсипаното със звезди небе. Танцуваме под музиката им на терасите, леко обвили ръце един около друг, и главата ми е полегнала върху бялото копринено сако на Мишел.
Летни недели, в които оставаме само двамата, плуваме заедно голи в басейна, в най-големия лазурносин спасителен пояс — подарък за рождения ден от мен за Мишел, през пръстите на ръцете и краката ни се процежда вода. Жегата пари гърбовете ни, но ние се носим върху възглавничка от блаженство. Вкусът на хлор по устните ни. Бялата плът там, където часовници и пръстени са крили сантиметри от кожата от слънцето.
Хладни бели ленени чаршафи, които поемат тежестта на загорелите ни тела.
Бележките, които си пишем на своите си езици всеки път, когато се разделяме, дори и за няколко дни.
Куплети от песни, които си пеем един на друг: „Имаш толкова сладък вкус, че мога да изпия цял стек от теб“ и „Когато имаш нужда от някого, когото да обичаш, не ходи при непознати, любими, ела при мен“.
Сбогувания на летища и след това страстни целувки през уикенда, които показват колко много сме си липсвали.
Как Мишел оцветява всяка скучна вещ в ярки цветове, дори макарите на маркучите — всички във вдъхновяващи контрастни краски. Когато живеел близо до нашата ферма, Пикасо бил недоволен от един електрически стълб, който му развалял гледката. От електроснабдяването отказали да го махнат, затова той го изрисувал във всички цветове на дъгата. И ние имаме един такъв, който Мишел възнамерява да украси по същия начин.
Една врата се отваря. Вече е ранна вечер. Лекарят се връща. Скачам на крака и се опитвам да разгадая изражението му с надеждата да науча новините. Той не говори направо и аз се страхувам от най-лошото. Стомахът ми се свива.
— Как е той? Къде е?
— Идва след пет минути, облича се.
Всичко вече е ясно. Мишел страда от лека форма на дивертикулит, в начален стадий, вероятно болестта е причинена от стрес и със сигурност се е изострила от напрежението. Лекарят е уверен, че може да се излекува с много почивка, никаква работа и много стриктна диета, без вино и нищо, което да дразни нервната система на Мишел. Ако след всичко това няма подобрение, може да се наложи операция. Най-добрата новина е, че няма нужда да го приемат в болница. Може да се прибере у дома. Веднага.
По пътя обратно към студиото Мишел дори не оспорва избора на такси. Много е тих. Изтощен от тръбите и машините.
По време на вечеря — пилешки bouillon и минерална вода — обсъждаме положението, в което се намираме. С обичайната си упоритост, която в този момент бих могла да определя като инат, Мишел настоява, че ще си почине през уикенда и ще се върне на работа в понеделник. Не искам и да чуя за това и започваме да се джафкаме, докато присвиване в стомаха не напомня и на двамата, че той се нуждае от спокойствие.
Добрата новина е, казва ми той, че сериалът се предлага в цял свят. С няколко добри продажби можем да освободим фермата от ипотеката. Усмихвам се окуражително, но битката за отстояване на „Апасионата“ вече не ми е приоритет. В края на краищата, колкото и вълшебно да е това място, можем винаги да намерим друга ферма, друг имот, и да започнем отначало. Важно е да пътуваме заедно, а не точките на отпътуване или на пристигане.