Някога — което вече ми се струва много отдавна — мечтаех за убежище сред природата, за райско кътче, което да гледа към спокойно синьо море. Представях си как приятелите и роднините ми си почиват в моята райска градина, как споделят и се чувстват омиротворени, място, където творците творят и любовниците се обичат. Но картината беше неясна, само мечта, в която точките не бяха свързани, докато не срещнах Мишел. Тогава тя започна да набира мощ. Да придобива форма, да се появяват светлини и сенки, ритъм, плът. Заедно, със силата на нашата страст и креативност, ние вдъхнахме убедителност, цвят, аромати, радост в този размазан образ. Заедно открихме как да живеем нов живот. Това, което разцъфна от тази мечта, е много повече от тухлите и хоросана, дори от най-красивите перлени терасирани маслинови горички. Нашият рай е в дълбочината на нашата любов един към друг. Нейната комплексност и щедрост. Нашата страст и общуването ни, нашето доверие, отдаденост и споделяне. А до какви географски точки ще ни отведе съвместното ни пътуване, вече не е важно.
В каквото и да вярва Мишел със своята неотстъпчива решителност аз подозирам, че шансовете ни да запазим „Апасионата“ са малки. Но колкото и да е болезнено, вече съм готова за загубата. Готова съм да видя как нашата странна запусната ферма ще бъде завладяна от банкери, които, въпреки строгите си познания за числата, не могат да изчислят богатството във всеки сребрист лист, във всеки златен портокал, в блясъка на капките роса, които рано сутрин се струпват на гроздове по листата и ярките цветчета. Започнахме това начинание от нищо. То се крепеше на любов и упоритост. Можем пак да го направим ако се наложи. В процеса на това откривателство смених няколко кожи: отърсих се от силната амбиция, материализма, нуждата да контролирам живота си. Уча се да се отказвам от разни неща и се чувствам по-силна. Сърцето ми намери друго сърце.
Поезия, или Любовна песен
Здравето на Мишел се подобрява. Той работи от малкото си студио сутрин, след това се разхождаме около час по криволичещите павирани алеи на Латинския квартал, спираме за почивка в малката градинка срещу „Нотър Дам“, преди да се заврем в задушните ъгли на книжарница „Шекспир и къмпани“, докато стане време той да се връща и да си полегне през остатъка от деня. Болките са утихнали. Последното ни посещение при лекаря в клиниката е много обнадеждаващо. Ако здравето на Мишел продължи да се подобрява с тази скорост, няма да има нужда от операция и не след дълго ще може да се върне към по-цивилизована диета. Не ми се иска да го оставям. В един идеален свят щях да остана, но има работа за вършене, а и след няколко дни той ще дойде при мен във фермата за една кротка и отморяваща Коледа.
Обаче не мога да се прибера у дома. Летището в Ница е затворено. Всеки ден звъня до „Шарл дьо Гол“ и ми казват, че ситуацията не се е променила. Рене държи крепостта, но сезонът на маслините наближава, а той трябва да се грижи за над 700 дървета. Трябва да се върна. Какво се случва в Ница? Когато най-накрая се свързвам с летището по телефона, служителка на наземния екип на „Ер Франс“ ме информира, че проблемът е времето. Да, но аз се опитвам от пет дни да си запазя полет. Какви метеорологични условия биха могли да затворят летище в такъв умерен климат като нашия за толкова дълъг период? Тя не знае. Проверявам прогнозите в „Льо Монд“ и „Либерасион“. И в двата вестника срещу Ница има миниатюрна рисунка на слънце, което грее блажено към мен. Озадачена съм. Накрая вземам под наем малка кола и потеглям с нея, като натоварвам всичко, което ще ни трябва за празниците.
Точно преди заминаването ми Мишел получава факс, с който го информират, че първата продажба на сериала вече е факт — в Гърция. На седмото небе сме. И колко подходящо ни се струва и на двамата, че точно Гърция, духовната родина на маслиновото дърво, ще ни даде възможност да платим първия транш на банката. Това повдига духа ми, защото мисълта за раздялата с фермата така и не стана по-лека с времето. Дните, които прекарахме заедно, бяха хармонични и сладки. Сбогуването, особено при тези обстоятелства, причинява болка.
Обичам да шофирам на дълги разстояния. Самотата и редуващите се пейзажи прочистват мислите ми. Когато блокирам с писането или имам проблем за решаване, се качвам в колата и тръгвам на път. Това ми дава идеалната възможност да наваксам наум пропуснатото време в работата си. Спирам за бърз обяд и за да се разтъпча, разхождам се из средновековния град Бон, надничам във витрините на антикварни магазинчета, после продължавам. Шофирането е приятно. Времето през целия ден е ясно като ярък топаз. Полетата наоколо са голи, виждат се само редовете зазимени лози, мъгливите хълмове, замръзналите бразди от тъмна пръст и от време на време по някой друг фермер или селянин с ръкавици, шал и палто.