Някъде край Монтелимар ме застига мракът. Много рано се стъмва, защото наближаваме най-късите дни в годината. Небето е ясно, наситеносиньо като глициния, а звездите блещукат. Отначало вземам заслепяващото ярко сияние зад себе си за приближаваща кола на дълги светлини и съм подразнена от егоизма на някои шофьори. След това поглеждам в страничното огледало и се взирам по-усърдно. Няма движение. Огромната кръгла светлина, която се отразява там, е луната. Забавям, отивам в аварийната лента и тъй като пътят е пуст, спирам в отбивката.
Лунната светлина сякаш озарява целия свят. Никога не съм я виждала толкова ярка. Вълни от бледа светлина по тихите далечни хълмове. Слизам от колата и вдигам очи към небето. Луната изглежда толкова близо, че мога да я погаля, да я сваля и да я гушна. Платинен балон, огромно парче монтелимарска нуга. Близостта ѝ е странна и невероятна, тя осветява пътя ми към дома.
Краят на пътуването. Пресичам моста и завивам по алеята. Познатата обстановка ме изпълва с чувство на удовлетворение. Дъхавите портокалови горички и кактусите агаве ме посрещат с „добре дошла“. Тук са силуетите на високите конусовидни кипариси. Тук има спокойствие. Спирам пред портата и търся ключовете си. Къщичката, предвидена за управителя, тъжно пуста след заминаването на Куашия, свети. За миг си помислям, че има някой вътре, и след това осъзнавам, че същата необичайна луна хвърля лъчи светлина върху самотната градина, потънала в бурени, стигащи до коленете ми. А сякаш е осветена от електричество.
Кучетата побягват по алеята, за да ме посрещнат. Три са. Ела, Лъки и кой още? Безименна? Не, третото животно е прекалено малко, за да е тя. Те скимтят и лаят, дишат тежко и си играят, силно развълнувани, следват непознатата кола през цялото изкачване. Отстрани са маслиновите горички, около основата на всяко дърво има мрежи. О, каква радост е да се завърна. Свалям прозореца и вдишвам ароматния въздух. Отнякъде в гората високо над нас запищява сова. Слизам от колата и веднага ме нападат три чифта лапи. Кучетата ме ближат и размахват опашки от щастие. Третото е мъжко, добричко, черно-бяла хрътка с дълги клепнали уши и още по-дълго пъстро тяло. То е набито и мускулесто, с крака като на футболист.
— Кой си ти и откъде си дошъл? — питам го аз, но то отстъпва срамежливо назад и започва да скимти като кънтри певец, което ме разсмива. Преди да вляза, се разхождам няколко минути по терасите. Разтъпквам се. Спираловидните звездни галактики светят като станиолени под лунната светлина. Светът е осветен ярко като посред бял ден. Дали да се осмеля да приема това като знак, че мрачните ни дни са към края си? Че скоро животът отново ще бъде спокоен и многоцветен?
На следващата сутрин съм мъртва за света, идвам в съзнание чак когато чувам дизеловата кашлица на реното на Рене, което се катери по алеята. Пристигането му е посрещнато от хор от лаещи кучета. Обръщам се и поглеждам часовника. Седем и трийсет. Слизам долу и чувам тракането на алуминиеви кучешки купи, които стържат пода, докато животните мляскат и преглъщат лакомо. Грабвам халат и излизам боса на терасата, като по пътя се провиквам за поздрав. Плочките са студени. Въздухът е свеж. Денят е ясен и зловещо неподвижен. Рене вдига поглед и маха.
— Bonjour! Tu vas bien?
Кимам, прозявам се и се протягам сънливо, тялото ми още пази топлината на леглото. Поглеждам навън през стелещата се равнина към морето, където вълните са побелели и високи. Знак за вятър. Идва лошо време.
— Ти veux un café?
Той ми казва „да“ и тръгва към багажника на колата, откъдето вади електрически трион. Един от нашите. Обяснява, че е имал нужда от наточване.
— Между другото — провиквам се, докато влизам обратно в къщата, — чие е това куче?
— Хрътката? Появи се около седмица след овчарката. Не се отделя от нея. Опитах се да го прогоня, но не помръдва. Той е още кутре.
С чаши кафе в ръка, от терасата край басейна оглеждаме маслиновите горички. Птиците пеят зимни песни. Над нас в кръг се рее мишелов.
— Погледна ли дърветата? — пита той.
— За малко снощи. Какво има? Пак paon?
— Не, не. Казах, че реколтата ще е изобилна, но дори и аз съм я подценил. Ще имаме нужда от помощ. Кога се връща Мишел?
Разказвам му новините и той кима загрижено и замислено, след това ме кани на разходка с него. Оставяме чашите си на една от градинските маси и тръгваме на обиколка из терасите. Кучешкото трио върви по петите ни, докато новодошлият не издава странен и доста комичен звук, след това изчезва като светкавица.