Говорим още малко, преди да затворя, разменяме си новини за живота му у дома в Константин, за непрестанно растящото му семейство. Чувам шум и говор от арабското кафене. Онзи свят, който ми е толкова чужд и който го обгражда. Представям си го — къде? — облегнат на бара до единствения пукащ телефон на собственика. Зад него — овехтели пластмасови маси и столове, пълни със сбръчкани старци с цигари в ръце, които пият силно черно кафе от миниатюрни чашки и коментират света. Питам се кой друг освен мен се обажда в бар в Северен Алжир, за да наеме градинар? Усмихвам се; случката ме забавлява.
— Тогава до събота — договаряме се ние и се сбогуваме.
— Ако има някакви проблеми, ще ти се обадя утре — крещи той накрая.
На следващия ден около един, докато работя, чувам телефона. По принцип го оставям да звъни или да се включи телефонният секретар, но имам предчувствие, че може да е Куашия, и точно така се оказва.
— Bonjour.
Ушите ми долавят, че не се обажда от кафенето. Около него е тихо, само от време на време профучава с рев някой камион. Дали не е в телефонна кабина на някоя прашна арабска странична уличка? Боя се от най-лошото, но се опитвам с всички сили да не показвам колко съм отчаяна. Нуждая се от него, трябва да се върне.
— Какви са новините?
— В Марсилия съм. Влакът ми пристига в Кан в три и седемнайсет.
— Кога? Днес? — Оставам без думи. — Но как…?
— Взех кораба, пътувах през нощта. Ще се видим по-късно.
Не се разбираме да го посрещна в Кан. Нямам представа дали това има предвид, но в три без петнайсет вече съм на гарата и седя в едно кафене от другата страна на улицата. Добре съм избрала мястото, от него мога да следя всички идващи и заминаващи пътници, в случай че влакът му пристигне по-рано. Неговият е навреме; най-накрая го виждам. Черна шапка от астраган на главата, в ръката със съвсем малка чанта като за еднодневно пътуване. Торбичка с арабски надпис. Не носи никакъв друг багаж. Изглежда уморен и небръснат. Махам и викам, затичвам се да го посрещна. Топлите му очи весело шарят, показва пожълтелите си от тютюна зъби, когато се усмихва, прегръщаме се като роднини, които отдавна не са се виждали. Хората ни гледат, някои неодобрително. Все пак това е страната на Льо Пен, а аз прегръщам арабски работник.
— Ето, нося ги за теб.
Подава ми торбичката. Вътре има пресни, лепкави фурми с наситен цвят, здраво прикрепени за клонките си. Сигурно са хиляди. Благодаря му и си представям малката кутийка със сушени фурми, която майка ми ни купуваше като голямо лакомство по Коледа. На капака ѝ бяха нарисувани камили, вървящи през пустинята. Колко екзотични ми се струваха тогава.
— Внукът ми ги набра, преди да тръгна за пристанището. Каза, че следващия път с Мишел трябва да дойдете да си ги наберете сами.
— Ще дойдем — обещавам аз.
— Семейството ми иска да се запознае с вас. Ще отидем до пустинята, ще пътуваме с керван.
Хванати за ръце, вървим през множеството коли, нетърпеливи мотористи и пешеходци към стария мерцедес на Мишел, който е точно толкова ненадежден на пътя, колкото и моята кола, и е два пъти по-неуправляем, тъй като воланът му няма хидравлика.
— Къде са Четирите L? — пита той. Четирите L, Quatre L, което се произнася „Катрел“, е прякорът, който французите са дали на най-масовата евтина кола, моето липсващо на всички „Рено 4“.
— Удави се — въздъхвам аз.
— Удави ли се?
— Буря в Ница наводни брега покрай летището. Мястото бе затворено с дни. Не можех да се върна и когато отидох да взема колата, открих, че паркингът е наводнен и всички коли са потънали. Изглеждаше така изоставена, горката. Плуваше в мръсната кал, беше ръждясала, гумите ѝ бяха потънали… — спомням си аз и се усмихвам. — Пазачът ми каза, че няма да ме таксува за паркинга.
Куашия избухва в заразителен смях. Докато се катерим по хълмовете, а от ауспуха се стеле гъст черен дим, аз слушам историите му, чувствайки се спокойна — вече е тук. Първо разказва за пътуването си. С такова кратко предизвестие не можал да си намери легло в каюта. Прекосил морето, седнал на горната палуба, облегнат на спасителна лодка и загледан в звездите.
— Сигурно си много уморен.
Той се усмихва и единственият му златен зъб проблясва щастливо.
— Да, но аз така обичам да пътувам. Наоколо нямаше жива душа. Съзвездията и пълнолунието ни водеха, морето се плискаше под мен.
Поглеждам го. Сбръчканото му, изпечено до кафяво от слънцето лице е оживено от спомена за пътуването и каквато и вина да е останала у мен, че го измъкнах от ранното му пенсиониране, изчезва на мига. Познавам го достатъчно добре, за да знам, че той със сигурност се радва, че се е върнал. Куашия не е човек, създаден за пенсия. И този край на Франция за него, както и за нас, е духовен дом.