На следващата ясна зимна сутрин, когато заедно събираме първата ни реколта портокали от дърветата, Куашия започва да говори за миналото си. Бил на дванайсет години, когато баща му починал и оставил сами съпруга, трима синове и две дъщери без пукната пара. Единствената им собственост били два хамбара. Било по време на Алжирската война с Франция. Дошла френската армия, семейството побягнало и войниците изгорили двата хамбара. Куашия се качил в планината и започнал да събира и цепи дърва, които продавал, за да купи храна за майка си и по-малките си братя и сестри. Най-големият му брат заминал за Франция, намерил си работа и пращал пари всеки месец, за да помага на близките си да се хранят и обличат. Със скромния си доход от продажбата на дърва Куашия построил малък дом за семейството си, който, уверява ме той, все още стои, макар и запуснат, и когато с Мишел му дойдем на гости, ще ни го покаже. Преди никога не бил слагал камък върху камък, но успял да построи малката къща, като гледал как другите го правят. Спокоен, че семейството е подсигурено с дом, че има покрив над главата си, заминал с кораб за Марсилия при по-големия си брат, който вече бил на провансалското крайбрежие, за да научи сериозно строителния занаят. Не бил изкарал и седмица във Франция, когато брат му бил блъснат от американски военен джип и убит намясто. Били морски пехотинци в отпуск, които карали по крайбрежната улица в Кан. Нямало разследване. Нищо. Куашия ходел всеки ден в la mairie, молел за справедливост, но говорел много малко френски, бил момче само на петнайсет години и никой не му обърнал внимание. Американците били освободители тук, арабите — враг, а тези от тях, които живеели във Франция, приемали — и все още е така — за второразредна работна ръка. Случаят никога не бил разследван. След две години майка му получила чек, равняващ се на 5000 франка, обезщетение за смъртта на най-големия ѝ син. Странно, но Куашия не е озлобен. Разказва тази история отпреди петдесет години, сякаш се е случила на някого другиго. Така е решил Аллах, свива рамене той. А и времето лекува, мисля си аз.
Времето е странно и непредвидимо. Да, ясно и топло, типично за периода преди Коледа, но е неестествено тихо. И от време на време растителността се полюшва предупредително. Вълните в морето все още имат бели шапки, но от вътрешността не подухва никакъв вятър. Рене идва и започваме да берем маслини.
— Ако не паднат при докосване, не ги насилвайте — нарежда той. Куашия си отрязва дълга здрава пръчка, за да брули горните клони, но Рене му забранява да я използва.
Оставям ги да спорят и тръгвам с колата към летището, за да взема Мишел. Първо обаче спирам на пазара за плодове и зеленчуци, за да купя прясна храна, която е толкова важна за диетата му. Там попадам на киви: двайсет за 10 франка. Вкусна закуска заедно с мандарини, банани, грозде и два сочни узрели плода манго, донесени предния ден от Дом Том — Départements et Territoires d’outre-mer — острови, принадлежащи на Република Франция, в случая Мартиника. Мишел прави най-хубавите плодови салати, познати на човечеството. Те са пиршество не само за вкусовите рецептори, но и за очите. Сервира ги нарязани и подредени в дъга от цветове и форми, които могат да съперничат на декоративните чинии, правени от Пикасо в близкото село Валорис.
Пристигам на летището, за да го посрещна, като весело поклащам торбата с екзотични плодове и хрупкави зелени салати, които са ми стрували общо солидната сума от 57 франка и 90 сантима. Мишел изглежда много по-отпочинал, но е отслабнал доста. Отначало това ме плаши, но после си напомням, че всеки, който прекара месец или повече на пилешки бульон, минерална вода и билкови чайове, ще отслабне. Нашето коледно меню ще бъде съобразено с ограниченията на Мишел, но в рамките на разумното. Бързаме към паркинга, хванати за ръка. Струва ми се, че е минал цял век, откакто не си е идвал у дома, и не искам нищо друго, освен да се грижа за него и да го храня.
Когато стигаме в къщата, намираме съобщение от Рене. Той е откарал маслините ни в мелницата, където веднага са били пресовани. Шест и половина килограма плодове за всеки литър зехтин. Звучи много потиснат. Ако маслините не узреят и добивът не е по-висок — отнема една трета повече плодове за получаване на литър зехтин, — сезонът ще е катастрофа за местните фермери.
Разбирам дълбоката му загриженост по начин, по който нямаше да съм способна преди година или повече. Ние не се издържаме от фермата, но тази есен познахме ледените ветрове на оскъдицата и все още водим битка с неблагоприятната съдба. Пробив във филмов бюджет или лоша реколта, каква е разликата? Изглежда, че всичкият тежък труд и цялата решителност на света не могат да променят хода на съдбата. Номерът е, по един или друг начин, да го преживееш и да продължиш напред. Gardez le cap.[108]