Двете с Ванеса клатим глави и избърсваме влажните си чела.
— Не знам, не съм я виждала от часове. Имаш нужда от гумени ботуши и едно патронче с алкохол, Мишел.
— Ммм…
Той свива рамене и изчезва — по шорти и с вече разръфани евтини еспадрили, за да се катери по още една едва видима пътека. Долавям неговата загриженост. Инсталирането на цяла водопроводна система на този етап би означавало да затворим имота и да го изоставим за някакъв неопределен период. Но досега никой не е изразил на глас това притеснение. Всяка вечер единият от нас или двамата заедно отиваме с колата до селото и напълваме няколко двайсетлитрови пластмасови туби с вода, за да я използваме през следващия ден. Научавам, че във Франция всяко село и градче си има своя обществена чешма. В тази страна се смята за основно право на всяко лице, без значение колко е бедно или от коя част на света е то, където и да се намира на територията ѝ, да има достъп до безплатна eau potable, питейна вода. Vive la France[31] — казвам през смях, когато Мишел обяснява тази национална добродетел. Безкрайно съм благодарна на Република Франция за тази далновидност, защото нашите средства намаляват бързо.
Поради липсата на обзавеждане във вилата сме принудени да настаним момичетата в хотел. Естествено, избираме този на мосю Паркинг, който предлага на Мишел щедра сделка.
Всяка сутрин отиваме с колата до Мужен, за да вземем Ванеса и Кларис, но преди да се върнем във вилата, закусваме заедно. Те си поръчват le petit déjeuner, закуска, включена в цената на стаята, която се състои от обичайните кифлички с конфитюр, кроасани и кафе с мляко (горещ chocolat за Ванеса, която не може да понася чай или кафе, въпреки че постоянно се терзае за своята красива, стройна фигура), докато Мишел и аз се задоволяваме с кана кафе. Пъхам в чантата си останалите неизядени кифлички, вземайки ги за нашия обяд, и продължаваме да се помотаваме на огряната от слънце тераса на мосю Паркинг. След това, докато той и съпругата му са заети със сметките на заминаващите гости, един по един, Мишел и аз се качваме на пръсти по тясната вита стълба до стаята на момичетата и вземаме тайно така нужния ни душ. Никога топлата вода не ми се е струвала толкова прекрасна и толкова греховна. На третия ден театралната сърдечност на мосю започва да намалява и той ни гледа с подозрение. Мисля си със страх как ще ни посреща към края на месеца.
Мишел отива в местното кметство, за да поиска плановете на водопроводната система на „Апасионата“. Но е август месец и няма кой да рови и да търси сред папките. Всички са в отпуск. Той научава, че дори и да не са, малко е вероятно тази информация да е вписана в регистрите. Къщата е твърде стара, земята е била разделена и е частен имот. Не се изисква водопроводните системи и септичните ями да бъдат регистрирани. Трябва да продължим нашето търсене без чужда помощ. В отчаянието си Мишел спира до една телефонна кабина и звъни на мадам Б. в Брюксел.
— Открих резервоар на върха на хълма, но тръбите, които водят до него, изчезват сред храстите и не мога да ги проследя или да се добера до тях. Откъде идва водата, която захранва този резервоар?
Мадам няма представа. Имотът е бил купен като подарък за едната от двете ѝ дъщери, която се увличала по конете, но склоновете и терасите направили невъзможно да ги отглежда там и тя никога не е живяла в имението.
— Hélas, не мога да си спомня, мосю. Това беше преди почти петнайсет години.
— А жената, която го е наела от вас, за да развъжда кучета?
— Нямам представа къде е. Тя ни напусна, дължейки ни хиляди франкове, в това число и сметките за водата.
— А! Значи, може да имате сметки за водата?
— Mais, bien sûr![32] Поне така мисля. Тя така и не плати дължимите сметки. В това съм напълно сигурна.
— Само че… вие споменахте някакъв кладенец.
— А, кладенецът! Да, да, мисля, че там има кладенец. Може би дъщеря ми помни всичко, но тя ще отсъства до средата на септември. Разбира се, ще се опитаме да ви предоставим цялата тази информация, когато осъществим продажбата. Двамата с Робер утре заминаваме на почивка, така че bonne chance.
Ранна вечер е. Слънцето блести през клоните на маслиновите дървета и хвърля сенки върху буренясалите тераси. Седим сами на горната тераса, на просторното парче земя, което някога е било затревено, на два купени от супермаркета шезлонга, и си поделяме бутилка местно vin de Provence rosé[33]. Говорим за водата, разбира се, и аз откривам колко много Мишел мрази да бъде победен.