Чет Бейкър пее Му Funny Valentine от диска в плейъра. Стъкваме огъня, зарязваме чиниите от нашия pâté à langoustines, пай с раци, в кухнята и се готвим да си легнем рано. Докато затварям жалузите към терасата, забелязвам, че вълните се движат бързо по морската повърхност. Проблясват в мекия нощен мрак като метални плетеници на доспехи, а високо на хълма зад нас дрезгаво пищи сова, чувам и как върховете на дърветата скърцат и стенат. Тази вечер времето е зловещо, обезпокояващо. Сякаш природата се е размърдала, мести се, наглася се, завзема територията си. Мисля си за Макбет. Не знам защо. Гората, или по-скоро лесът, припълзява по-близо. „А камъни са мърдали; дървета са проговаряли…“[109]
Сгушваме се заедно в леглото, прегърнати здраво, а аз съм благодарна, че тази вечер не съм сама в старата къща.
Счупване на някакъв съд на плоския покрив точно над главата ми ме събужда и ме връща внезапно в реалността. Навън, зад здравите каменни стени, които ни обграждат и пазят, се е разразила буря. Лежа неподвижна и слушам. И преди е имало бури тук, даже много, но тази е свирепа. До мен Мишел продължава да спи. Измъквам се от леглото и тръгвам на пръсти, за да надникна през прозорците. Навън всичко е потънало в непрогледен, черен мрак, а това означава, че токът е спрял. Не само нашият — винаги когато има буря, релето в гаража се изключва като предпазна мярка, — но и навсякъде по хълмовете и в долините. Не виждам нищо освен черни силуети, които приличат на прегърбени духове. Хоризонтът над морето е потъмнял от облаци или от проливния дъжд. Наблизо островърхите кипариси се клатят, превиват и олюляват като призрачни създания, потънали в транса на вуду танц.
Връщам се обратно в леглото и затварям очи. Искам да заспя, но бурята гърми. Мощта ѝ се усилва с всяка минута. Вятърът духа неумолимо, пищи, не свири. Вие като банши, ирландския дух събирач на мъртвите. Образът ме ужасява и пак ставам. Сърцето ми бие бързо. Искам да събудя Мишел, но решавам да не го правя. Той трябва да си почива. Навсякъде в къщата жалузите се блъскат, макар да са затворени. Страхувам се, че вятърът може да ги изкърти от пантите им. Паля свещ, която затрептява силно и после угасва. Връщам се при прозореца. Представям си кучетата, свити на топки в конюшнята. Сигурно са вцепенени от ужас. Аз съм. Бих излязла да ги взема, но ако отворя вратата, тя ще бъде откъсната от пантите и отнесена от вятъра. Навсякъде летят градински столове. Маса потъва в басейна. Всякакви предмети — бог знае какви — се разбиват на парчета. Нищо не може да спре този необуздан вятър. Вилнее със силата на ураган. Притискам треперещото си тяло към стъклото и си спомням стихове от „Пустата земя“ на Елиът.
…в планините тук няма безмълвие даже
само гръм сух безплоден без дъжд…[110]
Всяко дърво е превито и покорено от бурята. Унищожителен стон, близък до виенето на върколак; разкъсване на живота на парчета. Изплашена до смърт, се връщам в леглото и се свивам като катерица. Някъде в дълбините на заспалото си подсъзнание Мишел регистрира, че съм разтревожена, защото се раздвижва.
— Спокойно, chérie — прошепва той, прегръща ме и ме притегля към себе си, и така дъх до дъх, сърце до сърце, се унасям и заспивам в прегръдките му, от полунощ до зори.
Идва утрото. Най-накрая. Вятърът не е утихнал. Събужда ни около шест с яростно блъскане. Стихията удря по вратата ни. Скачаме от леглото и се втурваме да я затискаме с мебели. Дървена ракла, два стола и библиотека, която в паниката преобръщаме и моите безценни, доста прелиствани оранжеви книжки на „Пенгуин“ се пръскат на пода. Всичко това ни трябва, за да удържим вратата на мястото ѝ. Надникваме през прозореца без жалузи в работната ми стая и виждаме, че пейзажът е равен. Там, където от земята са изтръгнати дърветата, които бяха пръснати като оловни войници навсякъде, се открива още по-широка гледка. Но бурята не е спряла.
— Как да приберем кучетата? — питам аз.
— Ще изляза през предната врата. Веднага щом се озова навън, избутай мебелите обратно на мястото им.