Издърпваме дървените мебели в коридора и вратата пак започва да хлопа. Мишел завърта ключа и я отваря само няколко сантиметра. Блъсват ни втурналият се вятър и тръпчив боров аромат. Красивият ни хималайски бор е повален и прилича на чудовище, на морски звяр с пипала. Проснал се е по цялата дължина на горната тераса. Няма изход.
— Мили боже, навярно това съм чула да пада. Сигурно е бутнал част от ремонтирания зид и някои от балюстрадите.
Няма как да си приготвим кафе, тъй като нямаме ток. Нищо не можем да направим, освен да седим и да чакаме. Връщам се до прозореца и се взирам навън в бушуващия хаотичен свят. Каква суматоха в природата. Ние можем да полудеем на този брулен от ветровете хълм, а какво да кажем за онези три бедни кучета? Дали не са избягали от страх? И след това попадам на гледка, която ми стопля сърцето.
— Мишел, виж!
Той идва при мен и двамата заедно гледаме Куашия, който, притиснал с ръка астраганената си шапка, се катери по алеята на широк зигзаг, побутван на всяка стъпка от вятъра. Крачи бавно и тежко, борейки се с времето. Когато стига пред гаража, спира и се оглежда ужасено. Не можем да видим какво вижда той, но пораженията сигурно са шокиращи. Чукам по прозореца, но той не може да ме чуе. И тогава по инстинкт поглежда нагоре, вижда ни и маха. Мишел му обяснява със знаци дилемата ни.
След като кучетата са успокоени и борът е издърпан от вратата, сме свободни да излезем. Мисля си за Ной и какво му е било, когато е слязъл от ковчега. Вятърът при нас не е утихнал. Леко се успокоява, но още изобщо няма намерение да спира. Проверяваме пораженията. Доколкото можем да видим, сме загубили четиринайсет дървета, най-вече борове, сред които и прекрасният ни хималайски бор, а може би и един дъб по-нагоре по хълма. Много висок бор е изтръгнат от земята край подножието на наскоро откритото ни италианско стълбище. Корените му са счупили долната част на древната стена, а масивният му ствол е смазал и разбил на едри парчета романтично скътаните каменна маса и пейка. Един от дузината кипариси, обграждащи мястото за паркинг, е изкоренен и е срутил каменен зид и гигантската кактусова смокиня. Трябва да сме благодарни, че е паднал към зеленчуковите градини — макар милостиво да ги е пропуснал, — а не към паркинга, върху единственото ни средство за транспорт, трийсетгодишния мерцедес, който при това положение би бил сплескан. Със свито сърце откривам, че четири от моите старинни берберски гърнета, подарък за рождения ми ден от Мишел, са разбити на парчета.
Захващаме се за работа, започваме да разчистваме пораженията от тази първа нощ, влачим цели клони, обрасли с шишарки. Малки яркожълти цветчета украсяват прашните сини клони на любимия ни бор, единствен по рода си в имота, а силният аромат от сълзящата лепкава смола изпълва ясната хладна сутрин. Сякаш умиращото дърво кърви или плаче.
Вятърът е остър. Арктическото му жило се забива в потното ми тяло. Докато работим, Куашия разказва пак за младостта си, за дългата студена зима след смъртта на баща му. Спомня си истории с непрестанни пътувания, как крачи сам по няколко дни през планините, за да търси дърва за майка си и братята и сестрите си. Там, сред снежните планини, събирал и складирал, докато натрупвал толкова, колкото можел да носи. След това тръгвал бавно обратно като магаре, с приведено надолу тяло и с товар дърва, към скромното жилище, където той и опечаленото му семейство преживявали. Представям си това малко тъмнокожо арабче, загубата му, решимостта му, и за мен е чест, че като споделя спомените си, ни връща половин век назад в арабския свят, в който можеше никога да не попаднем, ако не беше той. Куашия взема моменти от своето юношество в непозната за мен земя и ги вплита в настоящето, където те съществуват съвместно с нашите преживявания. Това ми напомня, че австралийските аборигени нямат думи в езика си за „вчера“ и „утре“.
На свой ред Мишел разказва за своето детство в Германия, недалеч от белгийската граница; за опустошената от войната провинция, за баща си, който, преди Мишел да се роди, прекарал няколко години в лагер, макар че бил готвач в армията, а не войник. Развълнувана съм, когато чувам, че Ани, майката на Мишел, вървяла пеш от селото им до лагера — преход, който ѝ отнел няколко дни, — за да занесе първородния си син и да го представи на баща му. Идва и моят ред. Разказвам истории за английското и ирландското си минало. Описвам хълмистия зелен пейзаж, непрестанния лек дъждец, ловенето на сьомга в буйната камениста река с чичо ми, незабравимата миризма на картофи, врящи на печката с дърва, как загубих сестра си в едно царевично поле — истински златен лабиринт, по-висок и от двете ни, — топлите мелодични гласове на съседите на баба и дядо, както и забранените приятелства с „протестантските хлапета“, които се събираха на групи зад селската поща. И си спомням сцените на насилие, на които съм ставала свидетел. Кръвопролития. Колебливо разказвам за тях.