Другаде маслините са пръснати наоколо и трябва да се събират на ръка една по една. Четиримата слагаме по една кошница до нас и прекарваме слънчевия следобед на ръце и колене. Събираме нападалите плодове бавно и старателно. Ноктите ми се чупят, докато ровя в тревата и зимната пръст, за да вдигам погребаните под тях маслини. Много от плодовете вече са започнали да се сбръчкват или още по-зле — да гният.
По-късно, докато слънцето залязва зад далечните хълмове, си почиваме с няколко чаши разкошно рубиненочервено кианти — освен Куашия, който приема само нашата eau citronné, вода с нарязан лимон, паднал от собственото ни дърво. Изведнъж небето става с цвят на тинтява, нашарено с дръзки, необуздани, великолепни оранжеви мазки. Сигурно някъде по крайбрежието вали, защото се появява дъга, която яхва спокойното море. Земята, създадена от хаоса, се завръща пак към спокойствието.
Следващия следобед пристига Манюел. Казва, че минавал случайно, макар че няма никаква причина човек да мине оттук случайно на път за някъде. Олюлява се по стръмната пътека, говори неразбираемо и се поти, ръкува се ентусиазирано с нас и пита за работа.
— Малко разчистване след бурята?
Отговорът ни е категорично отрицателен. Той свива дружелюбно рамене и тръгва да си ходи, като отбелязва колко много му е харесало да работи за нас.
Новата година идва и преминава спокойно. Маслините ни най-накрая са узрели; всеки ден гледаме как променят цвета си от зелен към виолетов, след това стават сочни и морави като грозде и накрая сластни и наситеночерни. Те са едри, пълни със зехтин и са много, или както биха казали французите — un vrai pacquet. Кристоф ни посреща в мелницата с драматично кисело изражение. „Тази година е трагедия“, повтаря той непрекъснато, като клати рошавата си намръщена глава. Наднича в един от препълнените кошове, взема една-две маслини и прави онази провансалска физиономия, която може да означава само едно нещо. В този случай — pas mal, pas mal. Мишел трябва да проведе няколко разговора по телефона, затова двамата тръгваме да пием кафе и оставяме Рене да наглежда пресоването. Когато се връщаме, двамата са радостни като деца. Рене сграбчва Мишел за ръката и пита нетърпеливо:
— Нали прати онзи формуляр?
Мишел е объркан.
— Кой формуляр?
Кристоф се намесва настоятелно и нетърпеливо:
— Дадох на Рене формуляр, с който да се регистрирате като oléiculteurs. Попълни ли го и прати ли го в Брюксел?
Той крещи като луд, а Мишел му отговаря сдържано:
— Mais oui. Pourquoi?
Кристоф въздъхва театрално с облекчение. Озадачени сме от силата на загрижеността му.
— Вашата ферма е първата тази година — продължава да обяснява той малко по-спокойно, — която произвежда зехтин от под четири килограма за литър. И което е по-важно, качеството е изключително.
И тогава се провиква за вино. Младият му син, мелничарят, притичва. Рене разлива по чашите. Тяхното приповдигнато настроение е заразително. Съпругата е повикана при мелницата, както и якият тип, който хвърля маслините в шахтата и който никога не е виждан без цигара, залепена за устните му; също и най-малкият син, който отговаря за качеството на тапенадата, и дори един-двама клиенти са привлечени, за да празнуваме това, за което те твърдят, че е бъдещето на местната маслинена индустрия.
Всички се събират в голям кръг, докато зад тях шумни машини тракат и произвеждат. Налива се още вино, предлагат се бисквити с аромат на портокали. Това е истински fête, и то явно в наша чест.
— Всеки миг — избоботи Кристоф — инспекторите от АОС комисията могат да дойдат. Как да призная, че нито една ферма наоколо не е произвела зехтин от под шест килограма за литър? И дори той е със средно качество. Щях да съм опозорен.
Всичкото това ново оборудване, докарано от Италия, за да отговори на изискванията на Брюксел, нямаше да струва и пукната пара. Rien! Rien de tout![111] Ние, този регион, щяхме да станем за посмешище! Да ни отсвирят! Nul! Нула!
Той вече реве с все глас, а неговият е силен. Сигурно защото прекарва живота си, опитвайки се да надвика гръмовните машини, мисля си аз. Червените му бузи са светнали от усилието, а зрителите му, с изопнати лица, го гледат в устата. Все едно сме на митинг.
— Mais, vous, mes chers amis — тук, c чаша в ръка, той посочва към нас, а Рене, зачервен и горд, се усмихва мило, сякаш сме му деца, — доказахте, че районът си заслужава честта. A la vôtre!