— Ако тук са живели незаконни заселници и са отглеждали зеленчуци, трябва да има водопроводна мрежа. Те не са знаели за кладенеца. Утре сутринта ще отида в Лионез дез О — местната ВиК служба, и се моли на Бога да не са затворили и те през месец август.
— Те може да са правили това, което правим и ние — изказвам предположение аз, като наливам на двама ни по още една чаша изстудено вино.
— И какво е то?
— Да са се възползвали от френското гостоприемство и да са вземали от селото ежедневния си запас от вода.
Докато Мишел обмисля тази възможност, му съобщавам, че съм закарала момичетата в хотела и съм им обещала по-късно да ги заведем в Кан да хапнат пица. Независимо дали имаме, или нямаме пари, те са готови за вечеря навън. Усещам, че все повече се дразнят от липсата на удобства и че им омръзва оскъдният избор на ястия, продиктуван от нашето временно кухненско оборудване: няколко стари тенджери от Лондон, барбекю за 200 франка, пластмасова салатиера с прибори за сервиране, ножове и вилици, купени на място заедно с картонени чинии, и някакъв къмпингов уред, принадлежащ на Мишел, който прилича на газова горелка, но успява да кипне вода за картофи и кафе.
— Момичетата са добре. Ти си тази, която иска да излезе — шегува се той. В този момент осъзнавам основната разлика между нас. Ако в предишния си живот — моя истински живот, се сблъсквах с нещо, което не работи, аз го зарязвах, преминавах нататък, купувах друго. „Няма кухня? Добре, тогава да хапнем навън“, е моята представа за идеалното решение. Мишел, от друга страна, притежава търпение и способност да поправя неща, да измайстори набързо нещо практично от това, което ми изглежда само непотребно парче тел или дърво.
— Може би си прав — съгласявам се и той избухва в смях, когато признавам смутено, че това е най-истинското къмпингуване, което някога съм преживявала.
— И все пак си права. Момичетата ще бъдат по-щастливи, когато успея да напълня този басейн с вода.
Мишел продължава да уверява Кларис и Ванеса, че щом открием източника на вода и как да я изпомпваме до нашия водоем — кръгъл циментов резервоар на самия връх на хълма, и щом осигурим нейното спускане обратно към къщата, което да не е възпрепятствано от запушени тръби (всички шеги, които някога съм чувала за френските водопроводи, се оказват верни), когато тази поредица от малки чудеса бъде реализирана, първото нещо, което ще направим, е да напълним басейна. Аз обръщам глава и поглеждам назад през двете тераси към неговата празна, избеляла синева и си мечтая за прохладна, кристалночиста вода. Да, тогава дните ще бъдат по-спокойни.
— Ами съседите? — питам Мишел. — Говори ли с тях?
— Всички са заминали. Или пък са на плаж.
Морският бряг! Все още не сме ходили до брега.
— Отложи проблема с водата. Хайде утре да отидем на плаж.
— Има твърде много туристи.
Той говори така, сякаш живеем на този хълм от сто години.
Ставаме рано. Радвам се, че съм намерила човек, който обича ранните утрини толкова, колкото и аз. Дните ни започват, когато слънцето надникне през клоните на огромните борове и заблести над нас и отвратителните ни дюшеци на пода, огрявайки загорените ни лица.
— Отивам до морето — прошепвам сънливо, навличам някакви стари дрехи и потеглям с колата към брега, влизайки в битка по пътя с големи оранжеви боклукчийски коли и първите за деня любители на клаксона. Като слизам в града, въздухът е изпълнен с мириса на бензинови пари и прясно изпечен хляб.
След един самотен час плуване, последвано от ободряващ душ със студена вода на плажа, съм заредена с енергия и изпълнена с желание да си вървя. Това е толкова хубаво. Вече не мога да се изправям в началото на всеки ден пред кръвнишкия поглед на мосю Паркинг. Мишел се смее и ми казва, че съм прекалено чувствителна, но съдейки по прединфарктното изражение на лицето на мосю П. всеки път, когато се качваме по стълбите към стаята на момичетата, съм сигурна, че той прекарва нощите си да крои планове за нашата смърт. Като се връщам във вилата, изпивам едно кафе, преди да отидем с колата да вземем Ванеса и Кларис.
По време на закуската разказвам за прелестите на плажа в седем часа сутринта, възхвалявайки спокойствието, отсъствието на туристи, които все още спят — по златистия пясък няма нито един отпечатък от човешки крак, — и изгрева на слънцето. О, какъв изгрев! Слънцето се издига във величествена тишина от някакво тайно кътче на небето зад хълмовете, носейки топлина и светлина с цвят на пчелен мед, която се разстила над водната повърхност, за да стигне до хоризонта, обагряйки бистрото Средиземно море в блестящо злато. В центъра на това чудо съм аз, правейки вълнички в застиналата в покой солена вода.