— Харесва ли ти тази къща? — питам аз, но тя само ме поглежда втренчено, вдига рамене и тръгва по собствените си дела. Бих искала да я задържа, да поговоря с нея, да я питам за живота ѝ в Париж, но само когато работим заедно, я чувствам свързана с мен. Въпреки това, независимо от мнението им за закупуването на нашия порутен имот — а може би нямат такова, в края на краищата те са само на тринайсет години, — момичетата, изглежда, остават неутрални. Обичам ги, задето не съдят баща си за неговия избор. Аз нямам свои деца, никога не съм се омъжвала. Това ще ми бъде за първи път и предполагам, че съм нервна и непохватна като всеки друг в моето положение. Ежедневно правя грешки, но досега нито една, която да не може да се поправи. Живеем във взривоопасни условия при адска горещина, но проявяваме снизхождение към този факт, както и един към друг. Въпреки разочарованието вярвам, че групата ни е щастлива.
Мишел се бори с кризата за вода, а междувременно с Ванеса и Кларис атакуваме земите около къщата, като изрязваме и окастряме избуялата растителност, за да видим какво има там. Това е време на открития. Празни бутилки, парчета от дебели старинни подови плочки, боядисани в цветовете на тосканската земя. Дали са били докарани тук от първия собственик на къщата, чието име, както бях научила от огромното количество история, документирана в нашия promesse de vente, бе синьор Спиноти? Синьор Спиноти, търговец от Милано, създател на „Апасионата“, да, харесва ми как звучи името му и затварям очи, за да си го представя: едър, темпераментен, щедър.
И там има езерце! Кларис е открила езерце. „Мишел!“ „Папа! Ела и виж!“ Кой би си го помислил в този безводен рай? Има бъбрековидна форма и е дълго около два метра. Беше оцеляло, погребано под джунглата от пъстри перуники, кремове и бог знае какви други плевели с дебели стъбла, и — удивително как! — не бе пресъхнало. Но водата е толкова тъмна и мътна, че не можем да преценим колко е дълбоко.
— Дали не се захранва от кладенеца, от нашия неоткриваем кладенец?
Мишел коленичи и разглежда преценяващо тинестата чернота.
— Водата е неподвижна. Съмнявам се. Но пък кой знае?
Той се изправя, мислейки за кладенеца, за липсата на вода, и се обръща настрана в горещия безоблачен ден, опитвайки се да разреши загадката.
Взирам се в мътната, гъста като петмез вода, копнеейки да потопя и да раздвижа в нея пръстите си, за да усетя кадифената ласка на течността и после да гледам как капките цопват обратно в езерцето, но не смея да го направя. Не знам какво би могло да се крие под повърхността му. Нещо зловещо може да изскочи и да ме ухапе.
— О, боже, виж!
Водата се раздвижва и отново застива.
Мишел се навежда, за да погледне в какво се взирам, но не вижда нищо.
— Нещо се движеше. Определено го видях. Мисля, че беше риба.
Той се засмива.
— Жаба може би, но не и риба, chérie. Къщата е била необитаема в продължение на години.
— Е, когато имаме вода, ще го изчистя и тогава може да имаме риба.
— Ммм. Когато имаме вода… — Мишел поглежда часовника си. — Трябва да тръгвам.
Той открива агента по недвижими имоти — мосю Шарпи, и го убеждава да напише удостоверително писмо, което, заедно с ксерокопия на нашите паспорти и копие от предварителния договор за продажба, службата ВиК да се съгласи да приеме като доказателство, че имаме право да получим вода. Късно следобед Мишел пристига с колата по алеята, като натиска клаксона, ликуващ заради радостната новина. Втурва се към гаража, там отвъртаме отново главния спирателен кран, но все още няма вода.
Разменяме си мълчаливо доста отчаяни погледи. Дали заради това мадам Б. се съгласи на такова драстично намаляване на цената? Дали не сме си купили ферма без водоснабдяване, с което да я поддържаме? Беше ли това купуване на слепешката, за което ме предупреди баща ми?
— А сега какво ще правим? — питам аз.
— Утре ще дойдат от електрическата компания да пуснат тока. Водоснабдяването не би трябвало да зависи от него, но може пък да е това. Да изчакаме дотогава, chérie. Ако все още няма вода… е, ще видим.