— Ще погледнем ли вътре? — предлага Мишел, като се качва по стълбите към главния вход, който се намира от северозападната страна на горната тераса. Агентът на недвижими имоти, мосю Шарпи, заявява, че не разполага с ключ.
— Нямате ключ?
Едва сега агентът признава факта, че всъщност той не се занимава с продажбата на този имот, но бързо ни уверява, че ако наистина проявяваме интерес, ще може faire le nécessaire[7].
Ние сме в Южна Франция, гледайки не толкова далечното Средиземно море, и се влюбваме в една изоставена ферма с маслинови градини. Къщата — някога изискана, а сега малко по-добре от руина — се продава заедно с десет акра земя.
Някога, казва ни мосю Шарпи, тя е била вила на haut standing[8]. Към нея принадлежала земя, простираща се във всички посоки, докъдето поглед стига. Той размахва ръце насам и натам. Гледам го недоверчиво. Мосю Шарпи свива рамене.
— Е, със сигурност долината пред нас и гората вдясно, но hélas[9] — отново свива рамене той, — по-голяма част от парцела е била продадена.
— Кога?
— Преди години.
Питам се защо не е построено нещо. Вилата все още се издига сама на своя склон и великолепно терасираните маслинови горички, уверява ни Шарпи, са се превърнали в джунгла от лакоми плевели.
— Една маслинова ферма с лозе и плувен басейн — подчертава той.
Взираме се в басейна. Той изглежда като огромна, излязла от употреба мивка. Тук-там се виждат различни цъфнали овощни дървета и няколко много величествени италиански кедъра, но няма и следа от лозе. Обаче има две селски къщи, включени в продажната цена. Къщата на портиера — в самото подножие на хълма, здраво заключена и със затворени жалузи, но дори и отвън си личи, че се нуждае от голям ремонт. Другата къща, където е живял градинарят или лозарят, е погълната от гъста плетеница пълзящи растения. Доколкото можем да преценим, защото не можем да стигнем на по-малко от 200 метра от нея, всичко, което е останало, е една назъбена каменна стена.
— Вилата е построена през 1904 г. и е била използвана като лятна резиденция от богато италианско семейство. Те са я кръстили „Апасионата“.
Усмихвам се. Апасионато е музикален термин, означаващ „със страст“.
— Les pieds dans l’ean[10] — продължава Шарпи.
Да, тя е на десет минути път с кола от морето. От многобройните ѝ тераси заливът на Кан, където двата Лерински острова лежат във водата като спящи на слънце гущери, изглежда изкусително близо.
Зад къщата има борова гора. Повечето от другите храсти и дървета са неизвестни за мен, по-точно тези, които не са мъртви. Мишел пита дали сушата е унищожила портокаловата горичка и бадемовото дърво — сега приличащо на обърната с дръжката надолу метла от сухи клонки пред порутения гараж.
— Je ne crois pas[11] — отговаря мосю Шарпи. — Те измръзнаха. Последната зима беше сурова. Счупи всички рекорди.
Той се взира мрачно в четири храста бугенвилия, които някога са обгръщали предните колони на къщата. Сега те се простират напряко на верандата като изпаднали във вцепенение пияници.
— Aussi[12], мястото е празно от четири години. Преди това е било наето от една чужденка, която развъждала кучета. Evidemment[13] тя не се е интересувала от заобикалящата я среда.
Занемаряването в продължение на години, плюс последните екстремни климатични явления, със сигурност е унищожило някогашната слава на „Апасионата“. Въпреки това, аз съм привлечена от нея, от нейната повехнала елегантност. Тя е все така изящна. Тук има красота. Има история. Дори чепатите и изкривени маслинови дървета изглеждат така, сякаш са били на този хълм в продължение на хиляди години.
— Le propriétaire, собственикът, ще се радва да се отърве от имота. Мога да уредя добра цена — заявява високопарно Шарпи. Според него всяка сума, платена за такова занемарено място, би била скандална.
Затварям очи и си представям как през бъдещите лета ще се разхождаме по пътеки, които ще открием сред тази джунгла. Застанал до мен, Мишел оглежда фасадата. Прегорилата боя с цвят на ванилия се лющи при допир.
— Защо да не опитаме да намерим начин да влезем?
Той изчезва на обиколка на къщата, като чука по прозорците и хлопа по вратите.
Раздразнен, Шарпи тръгва след него. Аз вървя най-отзад и се усмихвам. Двамата с Мишел се познаваме само от няколко месеца, но вече знам, че той не е от хората, които могат да бъдат спрени от такава незначителна подробност като липсващ ключ.