Вече обичам това място. Обичам мъжа до себе си, който се хвърли в тази налудничава мечта заедно с мен. Той явно иска да я превърне в реалност толкова, колкото и аз. Изглежда ентусиазиран и развълнуван от нея, също както и аз.
Въпреки че се познаваме едва от няколко месеца, с Мишел се чувствам в безопасност. Вярвам му. Той обича без задръжки и е нежен. Имах нужда от това. Губех вяра. След поредица от краткотрайни любовни афери, една доста публична връзка, живот в светлината на прожекторите, макар и на по-скромно ниво, аз се бях затворила в себе си. Губех своята идентичност. Бях наранена и ставах все по-дръзка. Независима, решителна и самотна.
Слънцето се движи надясно, готви се да изчезне зад хълмовете. Небето променя цвета си, увеличавайки своята палитра с кафяво-оранжеви, пастелночервени и бледолилави тонове.
— Къде е то? — питам аз. — Мястото, където слънцето залязва?
— В Мужен.
Отново сме на горната тераса. Мишел пуши цигара — иска ми се да не го прави — и е време да си тръгваме.
— Ще следваме слънцето до Мужен и ще вечеряме там. Твърде рано е да се връщаме в Кан.
Да, твърде рано е да се връщаме в Кан, при неговите ярки светлини, при показния му фестивален нощен живот.
Спускаме се бавно по алеята, минавайки покрай терасите с маслинови дръвчета, простиращи се вдясно и вляво от нас. Вниманието ми е привлечено от цветчетата по маслиновите клони — малки бели точици, дребни перести цветчета, деликатни като дантела. Деликатни като любовта.
На входа на кацналия върху хълма Мужен, в който автомобилите са забранени, откриваме приветлив малък хотел с ресторант. Той разполага с тераса с обширна гледка към дълбоката долина и после към морето. Хотелиерът ни насочва към паркинга на отсрещната страна на тясната улица.
Заемаме местата си на терасата.
— Ça, c’est mon parking — казва той със собственическа гордост, като ни подава със замах по едно меню. — Моят собствен частен паркинг. — Гледам онемяла кестенявото му тупе[18] и златните му бижута, слабата му фигура с прилепнали бежови панталони. Очаквам всеки момент да затанцува.
Мишел поръчва deux coupes, две чаши шампанско. Нашият домакин кима одобрително и изчезва. Забелязваме ръчно написана табела, която гласи: 140f la chambre, parking inclus[19].
— Цената е добра. — По-малко от четиринайсет лири. — Трябва да запомним това място за следващото ни посещение. Близо е до къщата, по-спокойно е от Кан и е по-евтино.
Хотелиерът се връща с нашите две чаши шампанско.
— Аз съм единственият, le seul, в градчето със собствен паркинг — отбелязва той.
Кимаме насърчително, опитвайки да не се изкикотим, когато мъжът се отдалечава, за да посрещне нови посетители и да ги насочи с драматични жестове към своя паркинг.
— Мосю Паркинг — прошепва Мишел и така го кръщаваме.
Ядем лакомо. Храната ни — фиксирано меню за 70 франка — е вкусна и с отлично качество. Започвам с леко запечено козе сирене, което се топи върху препечената франзела, гарнирано със салата от рукола, докато Мишел избира une petite omelette au briccio, малък омлет c козе сирене и джоджен. Продължавам със сочнорозов gigot d’agneau, агнешки бут, c tian de pommes de terre, ястие от картофи и домати, изпечено под агнешкото. Мишел си поръчва veau aux olives noires à la sauge, телешко c черни маслини и градински чай. Мосю Паркинг ни препоръчва да придружим вечерята с „Бандол“ — червено вино от съседния департамент Вар. Макар и верен почитател на бордото, Мишел решава, че трябва да пием от него. То е по-плътно, отколкото очаквах, но допълва храната и нашето настроение от откритието. За финал Мишел си взема парче сирене brie de Meaux и след това tarte au citron et aux amandes, лимонова торта c бадеми. Аз ce отказвам от сиренето, но съм изкушена от десерт, който никога досега не съм срещала: крем брюле с лавандула. Той е божествен, едно от най-великолепните неща, които някога съм яла.