– О, не – спокойно отговори Пат.
– Душевноболен?
– Може би мъничко.
– Мъж?
– Не.
– Помоли ли я да си тръгне?
– Да.
– Със Страйк ли настоява да говори?
– Не непременно.
– Добре, Пат. Ще поговоря с нея. Ей сега излизам там.
Робин затвори телефона, прибра папката на Покваряващия обратно в чекмеджето и тръгна към външния офис.
Млада жена с разбъркана кестенява коса, дълга до раменете, седеше на канапето срещу бюрото на Пат. Робин мигом забеляза няколко странности във външността на жената. Общо взето оставяше впечатление за неугледност, дори за нечистоплътност: носеше стари боти с отдавна износени подметки, небрежна очна линия, сякаш положена предишния ден, и толкова силно смачкана блуза, че като нищо можеше да е спала с нея. Чантата ѝ на канапето до нея обаче, освен ако не беше имитация, носеше марката „Ив Сен Лоран“ и трябва да струваше над хиляда лири, а дългото ѝ черно вълнено палто изглеждаше съвсем ново и с високо качество. Когато видя Робин, жената ахна леко и преди Робин да е успяла да каже нещо, заговори:
– Моля ви, не ме отпращайте. Умолявам ви. Трябва да говоря с вас, много е наложително. Моля ви.
Робин се поколеба, после каза:
– Добре, влезте. Пат, би ли предала на господин Страйк, че не възразявам да ида до Гейтсхед.
– Хм – усъмни се Пат. – Аз лично бих отказала.
Робин се отдръпна, за да направи път на жената да влезе във вътрешния кабинет, после само с устни изрече към Пат „двайсет минути“.
Когато Робин затвори междинната врата, забеляза, че косата на жената беше малко сплъстена отзад, сякаш не беше я ресала от дни, но пък етикетът на палтото, щръкнал от яката ѝ, съобщаваше, че е на Алегзандър Маккуин.
– Това за Гейтсхед някакъв код ли беше? – обърна се тя с лице към Робин.
– Не, разбира се – излъга Робин и ѝ се усмихна окуражаващо. – Седнете.
Самата Робин седна зад бюрото, а жената, която изглеждаше нейна връстница, се настани на стола насреща ѝ. Въпреки несресаната коса, зле положения грим и притесненото изражение тя притежаваше някаква нестандартна привлекателност. Лицето ѝ беше бледо, устата голяма и плътна, а очите ѝ имаха поразителен кехлибарен цвят. Ако се съдеше по изговора ѝ, беше родена в Лондон. Робин забеляза малка размазана татуировка на едно от кокалчетата на ръката ѝ: черно сърце, което сякаш сама си бе нарисувала с туш. Ноктите ѝ бяха изгризани до живеца, а показалецът и средният пръст бяха пожълтели. Като цяло създаваше впечатление на несретница, току-що избягала от дома на богата жена, като пътьом е задигнала палтото и чантата ѝ.
– Надали ще мога да запаля тук? – пробва се.
– Боя се, че не, при нас не се пуши...
– Няма нищо – отвърна жената. – Имам дъвка.
Тя зарови из чантата си, като първо измъкна картонена папка, пълна с листове хартия. Докато се мъчеше да извади дъвка от пакетчето, крепейки чантата на коляното си, листовете от папката се пръснаха по пода. Доколкото Робин успя да види, имаше печатен текст, смесен с ръчно написани бележки.
– По дяволите, съжалявам – задъхано промълви жената, събра набързо падналите листове и ги натика обратно в папката. След като я прибра в чантата и пъхна дъвката в устата си, тя отново седна с изправен гръб и сега изглеждаше още по-раздърпана от преди с усуканото около нея палто и стиснатата в скута чанта, сякаш бе домашен любимец, който можеше да избяга.
– Вие сте Робин Елакот, нали?
– Да – потвърди Робин.
– Надявах се да попадна на вас, знам ви от вестниците – каза жената. Робин беше изненадана. Клиентите обикновено искаха Страйк. – Казвам се Еди Ледуел. Онази жена отвън каза, че нямате възможност за нови клиенти...
– Опасявам се, че е така...
– Знаех, че сигурно сте много търсени, но... аз мога да платя – заяви тя и в гласа ѝ се долови странна нотка на изненада. – Наистина съм в състояние да си го позволя и съм... Съвсем искрено казано, отчаяна съм.
– Боя се, че сме много ангажирани – подхвана Робин. – Имаме списък с чакащи...
– Моля ви, може ли да ви кажа за какво става дума? Ще приемете ли поне това? Моля ви. И тогава, ако наистина не сте в състояние... действително да го изпълните... ще ми дадете съвет как да... или ще ме насочите към някого за помощ. Моля ви.
– Добре – каза Робин с пробудено любопитство.
– И така... чували ли сте за Мастиленочерно сърце?
– Ъъ... да – отвърна Робин учудена. Братовчедка ѝ Кейти бе гледала Мастиленочерно сърце, докато бе в отпуск по майчинство, и бе запленена от него, макар да не можеше да определи дали е забавен, или просто странен. – Дават го по Нетфликс, нали? Не съм го гледала.