– Добре, това всъщност няма значение – каза Еди. – Въпросът е, че го създадохме двамата с бившия ми приятел и може да се каже, че постигна успех или както там се определя... – Еди изрече последното с някакво особено напрежение. – Евентуално може да се направи игрален филм по него, но това е съществено само защото... Не е важно по отношение на онова, което искам да разследвате, просто искам да сте наясно, че мога да платя.
Преди Робин да е успяла да каже нещо, жената я заля с още думи.
– И така, двама фенове на анимацията ни... това беше преди няколко години, предполагам, че биха могли да бъдат наречени фенове, поне в началото... Та тези двама фенове създадоха онлайн игра, базирана на героите ни. Никой не знае кои са двамата създатели на играта. Наричат се Аномия и Морхаус. Аномия обира повечето от славата, защото има голям брой последователи онлайн. Някои твърдят, че Аномия и Морхаус са един и същ човек, но не знам дали е истина. Така или иначе, Аномия... – Тя пое дълбоко дъх. – Той... а съм сигурна, че е „той“, превърна в своя мисия да... да...
Тя внезапно се разсмя, но съвсем невесело. Звукът повече напомняше вик от болка.
– ...да направи живота ми напълно непоносим. Трови ме всекидневно, не спира. Започна се, след като с Джош дадохме интервю и бяхме попитани дали сме виждали играта на Аномия и дали я харесваме. И... това е трудно да се обясни... В анимацията има герой на име Дрек. Всъщност от сърце искам да нямаше герой на име Дрек в анимацията, но вече е твърде късно за това. И така, в нашата анимация Дрек кара другите герои да играят игра, за която постоянно измисля нови правила и краят винаги е лош за всички освен за Дрек. Неговата игра в действителност изобщо не е игра, няма логика в нея, просто това е начинът му да тормози останалите герои. Когато в интервюто бяхме попитани дали сме виждали играта на Аномия и Морхаус, аз отвърнах, че да, но че играта в нашето филмче на практика не е игра. По-скоро е метафора... Съжалявам, всичко това сигурно звучи глупаво, но така се започна, когато казах, че играта на Аномия не е същата като Играта на Дрек в анимацията. И щом интервюто се появи онлайн, Аномия буквално побесня. Започна непрестанно да ме напада. Твърдеше, че са взели всички правила за тяхната игра директно от тези на Дрек, така че откъде накъде съм приказвала как нещата не били точни? Много от феновете бяха съгласни с него и пишеха, че съм хвърляла сянка върху играта, защото била безплатна, а аз съм искала да я затворя, за да създам официална игра с Дрек и да печеля от нея. Надявах се това да отмине, но ставаше само по-зле и по-зле. Нещата ескалираха неимоверно... Аномия пусна онлайн снимка на апартамента ми. Убеди хората, че докато съм била бедна, съм работила като проститутка. Пращаше ми снимки на покойната ми майка и твърдеше, че разпространявам лъжи за смъртта ѝ. А феновете вярваха на всичко и ме нападаха за неща, които никога не съм вършила, не съм говорила, за неща, които по принцип отричам. Той обаче знае и истини за мен, а не би трябвало да ги знае. Миналата година... – подхвана Еди и Робин забеляза, че пръстите ѝ, стиснали дръжката на скъпата чанта, трепереха – ...направих опит за самоубийство.
– Много съжалявам... – понечи да се обади Робин, но Еди направи нетърпелив жест: очевидно не се стремеше да спечели съчувствие.
– Почти никой не знаеше за това, но Аномия научи още преди да се появят съобщения в новините, наясно беше дори в коя болница съм. Пусна пост в Туитър, че било нагласена работа, че съм го направила, та на феновете да им дожалее за мен. И така, миналата неделя – продължи Еди с вече треперещ глас – Джош, онзи, с когото създадохме заедно Мастиленочерно сърце... Както казах, бяхме... бяхме заедно, но скъсахме, само че още работим съвместно върху анимацията... Джош ми се обади и ми каза как се носел слух, че аз съм Аномия, че сама се нападам онлайн и измислям лъжи за себе си, за да печеля внимание и съчувствие. Попитах го кой говори това, но той не пожела да ми каже, отвърна само, че така се приказва. Искал да чуе директно от мен, че това не е истина. Попитах: „Как можа дори за секунда да помислиш, че е възможно да е истина?“.
Гласът на Еди се беше повишил до вик.
– Затворих му, но той позвъни отново, пак се скарахме... Оттогава минаха около две седмици, а той още го вярва и не мога да го убедя...
На вратата се почука.
– Да? – отвърна Робин.
– Някой да иска кафе? – През открехнатата врата Пат местеше поглед между Еди и Робин. На Робин ѝ бе ясно, че Пат е дошла да провери дали всичко е наред, след като бе чула повишения глас на Еди.