Оставаха им още няколко минути до девет. Робин седеше мълчаливо и чакаше Страйк да ѝ обясни какво прави. Накрая той вдигна поглед.
– Какво? – попита Робин, убедена от изписаното по лицето му, че има да ѝ съобщи нещо важно.
– Май прерязах бодливата тел.
– Какво?
Преди Страйк да успее да отговори, някой почука по стъклото до Робин и я накара да подскочи.
Грант Ледуел се усмихваше през прозореца с увита бутилка вино в ръка, очевидно нетърпелив да бъде запознат с важното за него развитие по случая.
104
На смъртта черната прах се разнася,
издухана по каприз на съдбата.
В гънките на писмото тя се наслоява
и изсушава по хартията мастилото.
Елизабет Барет Браунинг, Орора Лий
– Щом приключим с това, ще ти обясня – полугласно изрече Страйк.
– Отскочих до безмитния магазин – каза Грант и посочи бутилката, когато Робин и Страйк слязоха от колата. По време на престоя си в Оман се бе сдобил с тен, подчертан още повече от бялата риза, която бе облякъл с джинсите. Без прикритието на сако се виждаше голямото му шкембе.
– Хедър и майка ѝ ми бяха изпили всичкото свястно червено вино. О – възкликна той, когато Страйк заобиколи колата и той можа да го види в цял ръст с патериците му и дополовина празния крачол. – Вие сте... ъъ...
– Изгубих половината си крак, да – подхвърли Страйк. – Току-виж се намерил.
Грант се засмя с неудобство. Робин, все още със странната реплика на Страйк за бодливата тел в главата си, бе откъсната от мислите си от очевидната неловкост на Грант при вида на инвалидността на детектива. Това никак не настрои Робин по-дружелюбно към Ледуел, към когото бездруго вече беше предубедена заради това, че беше изоставил най-голямата си дъщеря и племенницата си.
– Семейството ни се увеличи след последното ни виждане – съобщи той, като държеше погледа си отклонен от Страйк, докато тримата вървяха към входната врата.
– О, значи Хедър роди? – прояви учтив интерес Робин. – Поздравления!
– Да, най-после имам син – похвали се Грант. – На третия път извадих късмет.
Очевидно Рейчъл вече не се броеше като едно от децата на Грант, помисли си Робин с растяща неприязън.
– Как го нарекохте? – попита тя.
– Итън – отвърна Грант. – Винаги е било любимото име на Хедър. Харесала си го е още от „Мисията невъзможна“.
Той отвори вратата към коридор в бежови и кремави тонове и през още една врата се озоваха в голямо пространство, съчетаващо дневна и трапезария, където седяха Хедър и майка ѝ. Беше ред на Страйк да извърне очи, защото Хедър кърмеше новородения си син и девет десети от наедрелите ѝ гърди бяха на показ; главата на бебето с рехава косица бе положена в дланта ѝ като голям картоф. На пода седяха две момиченца с еднакви розови пижами на точки и играеха с пластмасови понита и ездачи. Вдигнаха глави, когато баща им влезе с двама непознати, и зяпнаха, щом видяха празния крачол на Страйк, прибоден нагоре с безопасна. Баба им с яркобоядисана червеникавокестенява коса изглеждаше доста превъзбудена.
– О, здравейте – весело ги поздрави Хедър. – Извинете ме. Когато е гладен, няма отлагане.
– Прочетох всичко за вас – обяви тъщата на Грант, докато оглеждаше Страйк с ненаситно любопитство. – Разказах на момичетата и те искаха да останат до по-късно, та да видят прочутия гост на татко.
– Ще отидем в градината – каза Грант и спаси Страйк от необходимостта да каже нещо в отговор.
Страйк и Робин го последваха в голяма и много добре обзаведена кухня, пълна с плотове и уреди от неръждаема стомана. Френските врати вече бяха отворени и Робин видя, че градината в действителност беше малък павиран участък с дървена маса и столове, заобиколени от кашпи с растения.
– Някой от вас желае ли питие? – попита Грант и извади за себе си чаша за вино от стенен шкаф.
И двамата отказаха.
Когато се настаниха около масата в градината, а Грант си наля вино и отпи от него, Робин каза не докрай искрено:
– Прекрасна къща.
Всъщност я намираше твърде безлична.
– Благодаря – отвърна Грант. – Но няма да останем тук още дълго, заминаваме. Беше облекчение да вземем най-сетне решението. Връщаме се в Оман. Има отлични училища за децата, чудесна общност от заселили се там чужденци. Мога да се занимавам с делата по филма от разстояние, не е нужно заради това да оставам в Обединеното кралство. А и Хедър много иска да заминем. Още се притеснява заради Аномия и всичките окачалки около Мастиленочерно сърце.