– Какво? – попита раздразнено Страйк.
– Мисля – подхвана Робин с извинителна усмивка към Ледуел, – че е редно да помним как говорим за племенницата на Грант.
– Благодаря – изрече Грант по-силно, отколкото беше необходимо. – Много благодаря... ъъ...
Но очевидно бе забравил името на Робин.
– Добре – каза Страйк и с една идея по-малко агресивен тон добави: – Две писма, така ли?
– Да – потвърди Грант.
– Защото, като се срещнахме в „Гън“, вие говорехте за едно писмо, не за две. „Погребалният агент знаеше, защото накарах него да го сложи вътре.“ Тогава не обърнах внимание. Приех, че говорите за писмо, което лично вие сте предали, и предположих, че Ормънд сам е дал своето на погребалния агент. Така ли се случи?
Лицето на Грант беше станало безизразно и Робин бе сигурна как си напомня в момента, че Ормънд вече е на свобода и би могъл да го изобличи, ако излъже.
– Не – каза Грант, – и двете писма бяха у мен. Аз контактувах с погребалния агент.
– Защо тогава ми казахте, че сте накарали погребалния агент да „го“ сложи вътре в ковчега?
– Не съм казал такова нещо – възрази Грант. – Или, ако съм го казал, е било грешка на езика.
– Значи сте дали две писма на погребалния агент и ако полицията отиде да го разпита, той ще им каже, че е поставил две писма в ковчега, така ли?
– Откъде накъде полицията ще разпитва погребалния агент? – избъбри Грант.
За втори път тази вечер Страйк бе накарал човек да се изпоти. Челото на Грант лъщеше на слънчевата светлина.
– Ами защото се разследва убийство – повиши глас Страйк – и всеки, който лъже по повод трупа на Еди и отношенията, които е имал с нея приживе...
– Корморан! – обади се остро Робин. – Изкарваш го, сякаш... Простете – отново се обърна тя към Грант. – Случаят е доста грозен наистина. Знам, че ви е било трудно на вас двамата.
– Да, адски трудно – насилено изрече Грант.
Пи още вино, после остави чашата, погледна Страйк и каза:
– Не виждам какво значение има колко писма са поставени в ковчега.
– Значи признавате, че сте сложили вътре само едно, така ли?
– Не – възрази Грант. – Питам какво значение има за случая.
– Да се върнем към телефонното обаждане, за което ми казахте. Онова, в което Еди, след като по магически начин се е сдобила с номера ви, се обръща за съвет към вас, при положение че не сте я виждали, откакто сте ѝ подхвърлили няколкостотин лири и сте я оставили на улицата.
– А, не, почакайте...
– Корморан, не е честно – енергично се намеси Робин.
– Знам, че никога не е имало такова обаждане. Така или иначе, това подлежи на проверяване, след като полицията вече откри телефона на Еди.
От това как замръзна лицето на Грант, Страйк си направи извод, че не го е знаел.
– Не е престъпление да чувстваш угризения, че не си имал повече контакти с починал роднина – отбеляза Робин. – Напълно разбирам защо човек би споменал телефонен разговор, какъвто в действителност не е имало. Всички сме го правили. Човешко е.
– Съдружничката ви явно по-добре разбира хората от вас – тросна се Грант на Страйк през масата.
– Значи не е имало телефонно обаждане? – настоя Страйк. – Това ли ни казвате?
Копчетата на ризата на Грант едва удържаха шкембето му при учестеното му дишане.
– Не – продума той най-накрая. – Нямаше. Точно така е, както го каза съдружничката ви. Чувствах се... зле, задето не бях поддържал връзка с нея.
– Но всъщност на този несъществуващ разговор основавате твърдението си, че Блей е искал да отстрани Еди от Мастиленочерно сърце.
– Той наистина искаше тя да се махне – изръмжа Ледуел, но явно мигом съжали за казаното.
– Откъде знаете? – настоя Страйк. – Откъде получавате такава информация?
Когато Ледуел не каза нищо, Страйк продължи.
– Онази вечер в „Гън“ ми казахте, че Блей и Катя Ъпкот имат „етиката на улични котки“. Силни думи. Кое ви накара да ги изречете?
Ледуел не продума.
– Да ви кажа ли откъде според мен ви е дошла идеята, че Блей иска пълен контрол? – попита Страйк.
Ала преди да успее да го направи, двете момиченца по пижами отново се появиха, вече в компанията на баба си, която доближи сияеща групата около масата, явно без да долови напрежението.
– Момичетата искат да пожелаят лека нощ на татко.
Грант изтърпя всяка от дъщерите му да го целуне по бузата. Вместо да си тръгне веднага, майката на Хедър се обърна към Страйк и каза:
– Миа има желание да ви попита нещо. Уверих я, че няма да възразите.