Хедър като че се поуспокои малко.
– Но пък, ако продължавате да се преструвате, че писмото не е у вас, това вече ще изглежда адски подозрително, когато историята се разчуе – заяви Страйк и срещна с ответно чувство враждебния поглед на Грант. – Вестниците си умират за такива истории. „Но защо не са казали?“ „По каква причина са крили?“
– Грух – прошепна вече силно изплашената Хедър и Робин беше сигурна как си представя разнасящата се клюка сред майките на детската площадка, ако вестниците наистина публикуваха подобна история. – Аз мисля...
– Не сме го укривали – сърдито изрече Ледуел. – Просто не го сложихме в ковчега. Написаното от него беше отвратително. Нямах намерение да я погреба с това.
– Може ли да го видим? – поиска Страйк.
Кучето в другия двор продължаваше с неистовия си лай, а Грант седеше и се взираше в Страйк. Детективът преценяваше Ледуел като неумен в много отношения човек, но не и като пълен глупак. Накрая Грант бавно се изправи и изчезна в къщата, като остави жена си да се гърчи от тревога.
– Често ли си патите така? – попита с приятен тон Робин и посочи към шумното куче.
– Вие... за кучето ли? О, да – отвърна Хедър. – Изобщо не млъква. Померанче е. Момичетата все ни се молят за кученце. Казахме им, че може и да се случи, когато се преместим в Оман. Там прислугата е толкова евтина, че все ще се справя с бебе и куче. Но твърдо няма да е померанче.
– Не ви виня – подхвърли Робин, а в същото време чувстваше как пулсът ѝ се ускорява при мисълта за уликата, която предстоеше да се появи.
Грант се показа от къщата с плик в ръка. Преди да е седнал, Страйк го попита:
– Намира ли ви се прозрачен полиетиленов плик.
– Какво? – все още сърдит изръмжа Грант.
– Прозрачен полиетиленов плик – повтори Страйк. – Там има ДНК следи. Не искам да ги замърсяваме още повече.
Без нито дума Грант се върна в кухнята и се върна с плика и торбичка за фризер.
– Сега, моля, разгънете писмото и го поставете заедно с плика в торбичката, преди да го прочетем – нареди Страйк.
Грант изпълни каквото му бе казано, после плъзна опакованото писмо по масата.
Сърцето на Робин вече препускаше с пълна сила. Тя се наклони към Страйк, за да прочете краткия абзац, изписан с най-яркия пример за онова, което Пат би нарекла „почерк на откачалка“. Буквите бяха дребни и неравномерни, някои вманиачено повтаряни отгоре с тъмно мастило и биха изглеждали като писани от дете, ако не бяха безупречният правопис и съдържанието.
Ти ми каза, че съм точно като теб. Накара ме да мисля, че ме обичаш, после ме захвърли като непотребен боклук. Ако бе останала жива, би използвала и измъчвала още мъже ей така, за забавление, само за да ги изоставиш, щом се отегчиш. Беше арогантна, лицемерна и отвратителна мръсница и аз искам тези думи да гният редом с тялото ти, да бъдат най-близкият до теб и най-истински епитаф. Гледай от Ада как ще поема контрола над „Мастиленочерно сърце“ – завинаги.
– Катя Ъпкот ли ви даде това? – вдигна поглед Страйк към Грант.
– Да.
– Отвратително е, нали? – разпалено заяви Хедър. – Повече от отвратително. А Катя е записала тази мръсотия и после я е предала на Грух, като е знаела какво пише вътре... И при всичко това Алан Йеоман и Ричард Елгар твърдяха в един глас каква мила жена била... Честна дума, призля ми, като ги слушах онзи ден в артклуба.
– Само дето не Катя Ъпкот го е написала – отбеляза Страйк. – Това не е нейният почерк. Ето го нейния почерк – посочи той плика, където отгоре бе изписано „За Еди“ със същите пригледни и закръглени букви като в списъка с имена, който Катя му беше дала преди седмици.
– Ами... кой тогава е писал това тук? – попита Грант и посочи писмото с късия си дебел пръст. Сега вече и двамата с Хедър изглеждаха силно уплашени.
– Аномия – отвърна Страйк.
Извади телефона си и снима писмото. После прибра телефона и бележника в джоба си и хвана патериците.
– Незабавно се обадете в полицията. Търсете Райън Мърфи от отдел „Криминални разследвания“. Той трябва да види писмото. Междувременно, не го вадете от торбичката.
Страйк успя да се подпре на патериците си с немалка трудност. След дълъг период на седене това винаги му струваше сериозно усилие.
– Лека нощ – каза тихо Робин на двамата Ледуел, тъй като ѝ бе трудно да изостави отведнъж образа на доброто ченге. Последва Страйк обратно в къщата, а лаенето на съседското куче накъсваше шокираното мълчание, което оставиха зад себе си.