– Спокойно, Баркли се погрижи за това – каза Робин. – Дръпна телефона от ръцете на Пат. Ще ти цитирам приблизително думите му: „Иди се шибай, бъзливо лайняно леке такова“.
Страйк се засмя, но отново потрепна от болка и спря.
– Поставиха ли стъклото на входната врата? – попита и отново потърка гърдите си.
– Да – отвърна Робин.
– И?
– И какво?
– Ти погледна ли го?
– Кое да съм погледнала? Стъклото ли? Не му обърнах внимание, не ходя често в офиса, но Пат не е казала нищо, затова приемам, че всичко е наред. Защо?
– Подай ми телефона – изрече нетърпеливо Страйк. – Боже мой. Четирима души сте в офиса и никой да не забележи!
Робин му подаде телефона силно озадачена. Страйк отвори на снимки и откри онази, която стъкларят му бе изпратил по негова молба.
– Ето – каза и подаде телефона на Робин.
Тя погледна познатата врата на офиса с матираното стъкло, която бе зърнала за пръв път пет години по-рано, когато бе изпратена като временна секретарка в непозната за нея фирма и осъзна, че ще е в услуга на човек, вършещ мечтаната от нея работа. Преди пет години надписът на вратата гласеше „К. Б. Страйк, частен детектив“, но вече не. Сега пред очите ѝ беше „Детективска агенция Страйк и Елакот“.
Без предупреждение непролетите сълзи рукнаха върху екрана на телефона и тя скри лице със свободната си ръка.
– О, да му се не види – промърмори Страйк и се огледа към присъстващите посетители, някои от които бяха загледани в Робин. – Мислех, че ще се зарадваш.
– Радвам се... много дори... Но защо трябваше да ме стъписваш така? – отвърна Робин и трескаво взе да бърше очи.
– Да те стъписвам? Пет дни си минавала покрай него, по дяволите!
– Не съм. Казах ти, основно изпълнявам наблюдения.
Тя взе да рови за салфетки върху нощното шкафче на Страйк, като изпосъбори половината картички. След като си издуха носа, промълви с немощен глас.
– Благодаря. Благодаря ти. Аз просто... благодаря.
Не посмя да го прегърне, за да не му причини болка, тъй че вместо това се пресегна и стисна ръката му, лежаща върху завивките.
– Няма защо – каза Страйк и в отговор стисна пръстите ѝ. В ретропекция беше доволен, задето тя не беше забелязала, та можа да види реакцията ѝ лично. – Отдавна беше време за това. Кажи на Пат да поръча и нови визитки.
– Боя се, че времето за посещения изтече – съобщи от прага медицинска сестра.
– Някакви планове за развлечения довечера? – осведоми се Страйк.
Робин изпита необяснимо угризение, когато Страйк пусна ръката ѝ. Мина ѝ през ума да излъже, но не можеше, не и когато толкова се бе разгневила на Страйк, че го бе направил.
– Ами аз... всъщност имам среща.
Наболата брада на Страйк скри донякъде огорчението му, но не напълно. Робин предпочете да не го гледа и се бе навела да вдигне чантата, оставена до стола ѝ.
– С кого? Да не би с Пез Пиърс?
– Пез Пиърс? – повтори изумена Робин и вдигна очи. – Да не мислиш, че бих излязла на среща със заподозрян?
– Тогава с Хю Джакс значи?
– Разбира се, че не! – възмути се Робин. – Не... с Райън Мърфи.
– Райън... какво, полицейският детектив?
– Да – кимна Робин.
Няколко секунди Страйк не каза нищо, защото се мъчеше да обработи казаното със съзнанието си.
– Че кога стана това? – попита с малко по-напрегнат тон, отколкото бе възнамерявал.
– Той ме покани преди известно време, но аз не можех заради работата, а сега... сега мога. Имам свободен уикенд.
– Аха. Ясно.
Страйк заиздирва трескаво наум какво да каже.
– Ами... той изглежда свестен човек.
– Радвам се, че мислиш така – усмихна се леко Робин. – Е, ще дойда пак когато е удобно, ако ти...
– Да, ела – отвърна Страйк. – Да се надяваме все пак, че скоро ще изляза от тук.
Тя се усмихна отново, изправи се и си тръгна, а на прага се обърна да му помаха.
Страйк остана вгледан във вратата, през която си бе отишла, докато младият мъж, оцелял след инфаркт, не се върна в леглото си. Този път детективът не смъмри съседа си заради силния мирис на „Марлборо“, изпълнил топлия въздух, защото в момента преживяваше ясно тълкуване на чувствата си и то бе колкото категорично, толкова и нежелано. Онова, което години наред се бе мъчил да заобикаля и да не назовава с име, бе изскочило от тъмния ъгъл, където се бе старал да го държи, и Страйк знаеше, че няма начин повече да отрича съществуването му.
Прикован на тясното болнично легло от системата и дренажите в гърдите си, нямаше как да изтича след Робин, да я повика да се върне и да ѝ каже, че е време да обсъдят онзи момент, преживян пред „Риц“.