Може би да. Може би Робин бе искала да избяга, но просто обратно към Лондон, при работата си. Може би го възприемаше като свой ментор и приятел, но нищо повече.
В такова потиснато и неспокойно настроение Страйк посрещна четиресетия си рожден ден, който бе отпразнуван с вечеря в ресторант, организирана като тази за Робин от общите им приятели Ник и Илза.
Тук Робин срещна за пръв път Дейв Полуърт, най-стария приятел на Страйк от Корнуол. И както Страйк бе предсказал някога, Робин не го хареса особено. Полуърт беше дребен и шумен, коментираше негативно всеки аспект от лондонския живот, а за жените като цяло, включително за сервитьорката, която ги обслужваше, имаше един общ епитет – „въртиопашки“. Робин, седнала срещу Страйк в другия край на масата, прекара повечето от вечерта в измъчен разговор с Пени, съпругата на Полуърт, чиито три основни теми бяха двете ѝ деца, колко е скъпо всичко в Лондон и каква гадина е мъжът ѝ.
Робин бе купила рядка плоча от предварителното издание на първия албум на Том Уейтс „Closing Time“ като подарък за рождения ден. Знаеше, че Уейтс е негов любим музикант, и най-хубавият ѝ спомен от вечерта бе непрестореното изражение на изненада и удоволствие по лицето на Страйк, когато свали опаковката. Стори ѝ се, че долавя завръщане на обичайната му сърдечност, когато ѝ благодари, и се надяваше подаръкът да отнесе до него посланието, че жена, която го намира отблъскващ, не би си направила труда да издири и да му купи нещо наистина желано от него. Нямаше как да знае, че Страйк се запита дали Робин не смята него и шейсет и пет годишния Уейтс за съвременници.
Седмица след рождения ден на Страйк най-дълго служилият подизпълнител на агенцията Анди Хъчинс даде предупреждение за напускане. Не беше съвсем изненадващо: макар че множествената му склероза беше в ремисия, работата твърде много го изтощаваше. Устроиха прощално парти с питиета за Анди, на което присъстваха всички освен Сам Баркли, другия подизпълнител, защото бе изтеглил късата клечка и следеше обект в Уест Енд.
Докато Страйк и Хъчинс си говореха по работа на отсрещната страна на масата в пъба, Робин си приказваше с Мишел Грийнстрийт, най-новата им колежка, наричана от всички по нейна собствена молба Мидж – Мушицата. Беше бивш полицай от Манчестър, висока, стегната, в отлична форма, фанатично отдадена на фитнес, с къса и пригладена назад тъмна коса и ясни сиви очи. Робин изпитваше известна непълноценност при вида на впечатляващо очертаващите се мускули на Мидж, когато се протегнеше да извади някоя папка от най-горния рафт, но пък харесваше нейната прямота и това, че не демонстрираше някакво превъзходство над Робин, която единствена в агенцията нямаше зад гърба си служба в полицията или в армията. Тази вечер Мидж за пръв път сподели с Робин, че основната причина да иска да се премести в Лондон е била неприятен край на любовна връзка.
– Колеги в полицията ли бяхте? – попита Робин.
– Не. Къде ти, никога не се е задържала на работа за повече от два-три месеца – отвърна с горчивина Мидж. – Тя е неоткрит гений, който или ще напише роман бестселър, или ще нарисува картина, достойна за наградата „Търнър“. По цял ден бях навън, за да изкарам пари за сметките, а тя седеше у дома и вършееше онлайн. Приключих всичко, когато открих профила ѝ за срещи в Зуск.
– О, боже, съжалявам. Краят на моя брак дойде, когато открих диамантена обица в леглото ни.
– Да, Ванеса ми каза – кимна Мидж, която бе препоръчана на агенцията от приятелката на Робин, работеща в полицията. – Каза ми още, че не си я задържала, глупаче.
– Аз бих я продала – прозвуча дрезгавият глас на Пат Чонси, секретарката на агенцията, която неочаквано се присъедини към разговора. Беше на петдесет и седем, с гарвановочерна коса и зъби с цвета на стара слонова кост, пушеше цигара от цигара пред офиса, а вътре не изваждаше от уста електронната. – Веднъж една никаквица ми прати по пощата долните гащи на първия ми мъж.
– Сериозно? – ахна Мидж.
– О, да – изръмжа Пат.
– И ти какво направи? – поинтересува се Робин.
– Заковах ги на външната врата, та първо тях да види, като се прибере от работа – отвърна Пат. Всмукна дълбоко от електронната си цигара и добави: – Аз също ѝ пратих нещо на онази, дето няма да го забрави.