Шумът на пляскащи криле ме стресна и над главата ми отново прелетяха гълъбите, които само преди минути избягаха. Накацаха дружно върху остатъците от геврека и необезпокоявани от хората продължиха лакомо да кълват. Възстанови се онази шумна и шарена картина, която видях малко по-рано. Трупът на другаря им го нямаше и за тях всичко бе наред. Това, което можеше да прекъсне угощението им, бе нова смърт на някого от тях. Но, както се убедих, бе въпрос на време, за да се върнат. И така — отново и отново. Безкрайният кръговрат на живот и смърт. Това донякъде бе валидно и при хората. Ако не виждат труп, той сякаш не съществува и смъртта е някаква бъдеща, но не и настояща опасност. Следователно заплаха за тях няма. И така бе редно.
Реших да следвам предварителния си план, без да се отклонявам повече.
Намъкнах се в една от свободните телефонни кабини в Централна поща. Наоколо имаше няколко души, но изглеждаха като обичайни посетители, дошли по работа. С появата си тук бях поел умерен риск, според мен.
Набрах номера, който бях взел от рекламна листовка за матриканти. Кратка пауза, а след това се чу запис на мил женски глас: „Вашето бъдеще е с нас“, последван от звуците на класическо произведение.
— Вашето бъдеще е с нас, добър ден! — с добре тренирана фраза оттатък вдигнаха слушалката. Беше глас на момиче.
— Моля, свържете ме със секретаря. Очаква ме — опитах се да звуча убедително и това подейства.
— Момент — отговори операторката и след секунда отново прозвуча познатият сигнал: „Вашето бъдеще е с нас“, както и класиката отпреди малко.
— Ало, добър ден. Кажете! — поредният нежен женски гласец.
— Здравейте… Търся Божил… Ъ-ъ-ъ, момент да видя фамилията — направих се, че търся нещо, а всъщност просто изчаквах, но жената нямаше как да види това.
— Божил Герасимов? — услужливо попита служителката на телефона. Всъщност тя реагира точно така, както се надявах да направи. Усърден служител, без съмнение, но недостатъчно добре подготвен за мястото, на което бе поставен.
— Да, Божил Герасимов — потвърдих.
— Имате ли уговорка?
— Не. Всъщност, той ми даде визитка, но бе преди време, така че…
— Искате среща, така ли?
— Да.
— На чие име?
— Андрей Великов, представител на „Кис прогрес“.
— Цел на срещата?
— Бизнес. Мои колеги са говорили вече с него.
— Добре, господин Великов. Момент, да прегледам графика. М-да, господин Герасимов… така-а, пристига утре в девет и тридесет, до обяд няма срещи. Записвам — мърмореше в слушалката момичето.
— И така — отсече бодро след миг, — имате среща с господин Божил Герасимов — утре, сряда, петнадесети април, в десет часа. Адреса на офиса вероятно го знаете — улица „Искър“ 15.
— Благодаря — затворих слушалката.
Беше дори много по-лесно, отколкото си го представях. Записах си адреса на малко листче, което пъхнах в джоба, и побързах да напусна пощата. Хвърлих поглед зад гърба си, но имаше твърде много хора, за да мога да отлича някого. Все още смятах риска за оправдан. Ускорих ход и не след дълго кривнах в една от многобройните малки пресечки, с които бе осеян Центърът на града. Седнах върху каменното стъпало на входа на масивна жилищна кооперация и се загледах в преминаващите покрай мен хора.
10.
Макар и встрани от човешкия поток, мястото беше осеяно с камери за видеоконтрол. Не се и опитвах да ги броя — просто вдигнах качулката на суитчъра, с който бях, и попипах с пръсти, за да повдигна противопраховата маска на лицето си. Бях награбил дузина рекламни листовки от станцията на метрото и сега бавно обхождах улица „Искър“, като пъхах брошури на местата, където е възможно. Наближаваше девет и тридесет, затова се постарах да приближа до номер петнадесет.
Сградата бе нова и лесно я открих сред другите монолитни кооперации. Погледнах нагоре и видях, че нависоко бе окачен същият лозунг — „Равенството е живот“, който срещах на много места из града. Малко под него друг — „Вашето бъдеще е с нас“. Две камери бяха кръстосали посоката си на наблюдение и несъмнено се следяха една друга. До вратата имаше бяла кабинка за охранител, но не забелязах нечие присъствие вътре.