Тътрех леко краката си — лявата ми обувка бе с развързана връзка и се стараех да не изпадне от крака ми. Беше досадно действие, но според плана, който бях съставил, така трябваше да бъде в този момент. Погледнах скришом часовника си — девет и двадесет и шест минути. Дали късметът ми щеше да проработи?
Най-после го видях — голям черен автомобил приближаваше моята посока и намали скоростта си пред номера, който наблюдавах. Бях близо.
Направих няколко по-широки крачки и почти до входа приклекнах, за да завържа обувката си. Оставих брошурите до крака си, а с дясната ръка бързо бръкнах в джоба на суитчъра и извадих миниатюрната видеокамера, която бях купил от заложна къща. Бях нагласил запис на режим „видео клип“, така че просто насочих обектива към входа и я поставих под коляното си на земята, за да не се вижда от камерите. След това бавно и здраво завързах връзката на лявата си обувка, а дясната започнах отново да пристягам.
Колата бе спряла — долавях равномерния тих звук на мотора да работи на бавни обороти. Чух вратата да се отваря, мъжки гласове размениха къси фрази и не след дълго вратата отново се затвори. Постоях наведен няколко секунди и когато автомобилът потегли, сграбчих бързо камерата — все още включена на запис, и я мушнах в джоба си.
Колата премина покрай мен и усетих топлината на работещия двигател, а дребните камъчета изпод гумите й неприятно хрущяха. Устата ми бе отворена и без да искам, погълнах солидно количество бензинови пари от форсираното возило. Закашлях се и после се изплюх на плочника, за да разкарам острия вкус на горивото. Взех брошурите и бавно се изправих, опитвайки се да не правя резки движения. Приближих до огромната тежка врата на сградата и се опитах да пъхна отдолу сгъната на две брошура, но отвътре някакъв мъж с униформа заръкомаха енергично през прозореца към мен. Махнах с ръка и се отдалечих с бавни крачки, въпреки че сърцето ми препускаше в галоп в опита си да изскочи от гърлото. Зад ъгъла на улицата захвърлих листовките върху избледнялата боя на капака на малък автомобил и се запътих към телефонната кабина, която бях набелязал малко по-рано.
„Вашето бъдеще е с нас“, последван от нечие класическо произведение — нищо ново за мен. За около минута отново изтърпях цялата процедура по прехвърлянето от един на друг вътрешен номер и вече имах връзка с момичето, с което исках да говоря.
— Ало, здравейте. Обажда се Андрей Великов, от „Кис прогрес“.
— Да, господин Великов — гласът на секретарката бе все така нежен, но и енергичен, както предния ден. — Очакваме ви.
— Моля, предайте на господин Герасимов, че неотложни обстоятелства ме задържаха и няма да мога да дойда. Впрочем, дали е възможно да ме свържете с него, за да му се извиня лично?
— Да, разбира се.
В слушалката отново засвири някаква мелодия и не след дълго чух гласа на Божил. Не можех да го забравя. Не бях гледал записа от камерата, но бях сигурен — той е.
— Знам къде работиш! Знам как изглеждаш и знам как да те накарам да страдаш — изстрелях направо, без да се представям.
Няколко тягостни мига мълчание, а после до мен достигна гласът му:
— Ти!?
— Да, аз — затворих слушалката и вдигнах маската на носа си.
Време бе да си потърся квартира. Предимството на анонимността ми в този град току-що приключи.
11.
Знаех, че Божил вече страда. Сигурен съм в това! Самото очакване на нещастието е тежко мъчение. Ще го оставя да се терзае, че всеки миг може да се случи нещо лошо — с него или с човек, който обича, а това е още по-жестоко. Неизвестността ще го съсипе. Ще го съсипе точно по същия начин, както бе причинил това на мен, и в крайна сметка ще го подгони параноята, а аз знаех какво означава това.
Гледах за пореден път краткия запис от видеокамерата, който направих пред Компанията. Достатъчно добри кадри, за да разпозная мъжа, който слезе от колата и влезе в сградата. Краката ми натежаха, а ръцете неконтролируемо затрепериха. Устата пресъхна, а очите помътняха. Това беше мъжът, от който се ужасявах, а днес бях се осмелил да приближа само на някакви си метри от него. Записът от камерата бе предимно в профил, ала за кратко го видях и в анфас. Припомних си чертите му, които бяха започнали да избледняват в паметта ми. Дори забелязах, как преди да влезе в сградата, прокара пръсти през едната, а после през другата си вежда. Елементарен признак за суета, но се бе превърнал в механична дейност на ръката му. Този навик, който бях забелязал още преди десет години, показваше едно нещо и то бе важно за мен. Беше се променил, но не дотолкова, че да не разпозная очевидното: Той не бе матрикант. Божил бе останал човек.