12.
Тази сутрин излязох по-късно от планираното, така че ускорих ход и се отправих към градинката пред Градската баня. Дълга опашка от хора, нарамили всевъзможни съдове и бутилки, се бяха наредили пред чучурите с течаща минерална вода от недрата на София. Благословен бе градът, че на много места имаше такива натурални извори, прихванати с каптажи, защото това бе годна за пиене вода. Онази, другата течаща във водопроводната мрежа, отдавна не бе подлагана на анализ, но обитателите на столицата се страхуваха да ползват за пиене.
Въпреки дългото ми отсъствие, някои неща не бяха се променили. Например местата, които бяха останали учудващо спокойни на фона на цялата тази лудост, наречена „живот в града“. Пространството встрани от банята, което се приемаше от болшинството граждани за нещо като художестена галерия на открито, бе едно от тях. На това място дузина художници излагаха картините си за продан, окачени по метални стелажи, побити направо в асфалта. Понякога се случваше и това, но купувачите не бяха много. Взимаше се нещо най-вече за подарък. Художниците бяха завили творбите си с найлонови прозрачни пликове, с надеждата да ги опазят от атмосферните условия, ситен прах и особено от киселинните дъждове, които валяха от време на време. Повечето от картините бяха със светли за сегашната действителност цветове и мотиви и това все пак привличаше вниманието на хората. Преди много години обичах да се застоявам тук и да разглеждам творбите.
Едно от малкото неща, които Таня взе при бягството ни от страната, бе изрезка от вестник с гръмкото заглавие: „Полицай герой, предотвратил самоубийството на млада жена.“ Статията бе украсена с голяма черно-бяла снимка на корумпираното ченге. На нея изглеждаше наистина героично — с изправени рамена, вдигнато чело, вперени в обектива очи. Бе облечен в униформа, с фуражка на главата. Сега бях изрязал само снимката на полицая и тя лежеше удобно сгъната в джоба на суитчъра.
Позавъртях се няколко пъти и открих това, за което бях дошъл. Приседнал на нисък сгъваем плажен стол, небрежно облечен в джинси и широка блуза, пусната отвън над талията, мъж рисуваше портрет. Бе изпънал краката си удобно напред и трябваше да ги прескоча, за да се изправя до него. За илюстрация на способностите си, на късо въженце, опънато между две метални тръби, бе закачил няколко фотоснимки и съответните им нарисувани от него лица. Не можех да отрека — беше добър. Толкова добър, колкото на мен ми бе нужен.
Разгънах пред очите му снимката на ченгето. Той леко се приведе и я огледа за кратко, а после вдигна бистрите си зелени очи към мен. В едното от тях, неизвестно защо, плуваше сълза, която той избърса с показалец.
— Да го нарисувам?
— Да — отвърнах, — но с десет години по-стар. Ще можеш ли?
— Хм… — пусна молива в тясна дървена кутийка при останалите и започна да се чеше по главата. — Трудна работа, ще знаеш. Много трудна.
— Брат ми е, ама искам да го изненадам — поясних кратко.
— Така ли? — вгледа се в лицето ми и веднага разбрах, че се съмнява в думите ми. Бях сгрешил с преценката си и съответно подхода. Едва ли можеше да намери общи черти.
— Виж какво — продължи той, усетил някакво предимство, без да можеше да отгатне. Беше решил да изкара нещо отгоре. — Трудна работа, но не и невъзможна. Само че ще струва пари.
Зарадвах се, че прие да играе по моите правила.
— Е, щом е за брат ми, няма проблеми — вече не се притеснявах, че ме е хванал.
Той прилежно прибра в картонена папка листа, който бе захванал да рисува, и протегна ръка:
— Остави снимката и ела утре. Ще струва двеста кинта, ама гарантирам, че на брат ти ще му хареса.
Дадох му снимката и понечих да си тръгна, но се спрях:
— И да махнеш тази глупава шапка от главата му!
Той се разсмя.
Завъртях се няколко пъти в кръг, за да наблюдавам реакцията на художника. Малко след като си тръгнах, той сгъна триногата, малко припряно събра целия инвентар и отпраши нанякъде. Не го последвах.
13.
Входът на кооперацията, в която влязох, бе сравнително добре поддържан за стандартите в столицата. Около пощенските кутии нямаше обичайните купчини шарени хартийки, рекламиращи какво ли не, а пред вратата имаше гумена изтривалка. Естествено трябваше да натисна домофонния звънец, за да ми отворят външната врата.