На прага на търсената квартира вече ме очакваше хазяйката — дребна женица с малки тъмни очички. Кожата на лицето й бе обсипана с малки кафяви петънца. Беше облечена в тъмночервен плътен пеньоар, с широки ръкави и пристегнат с коланче в кръста. Въпреки напредналата възраст стойката й бе все още изправена. Жилестата й ръка посочи осветения коридор и аз се шмугнах покрай нея.
Понечих да събуя обувките си, но тя ме подкани да влизам:
— Ето там, в кухнята… Навътре. Влизай, влизай!
Ориентирах се бързо и след като седнах на масата, започнах да се оглеждам. Тя проследи погледа ми:
— Сам човек съм, разбираш. Ама се оправям някак…
— Чудесно е — отвърнах, — всичко е наред.
— Е, не съвсем, ама като имам помощ, друго си е.
— По телефона говорихме за наема. Съгласен съм. Дори мога да предплатя за месец.
Тя положи леката си тънка ръка на рамото ми:
— Чакай, синко. Няма ли да погледнеш стаята? — засуети се тя. — То, не бива така.
— О, да.
Изправих се и тръгнах след нея по късия коридор.
Стаята, която ми показа, бе скромно обзаведена: легло с табла от лъскав фурнир, двукрилен дървен гардероб — изглеждаше доста стар, маса, два стола и разгънат пластмасов сешоар. Това за мен бе повече от достатъчно.
— Чудесна е — казах отново и жената видимо се зарадва.
— Ами, можеш да си донесеш багажа, синко.
— Нямам много багаж, хазяйке.
— Така ли? — не скри учудването си тя, а после ме подкани:
— Хайде, ела да ти направя палачинка със сладко. Ама да видиш истинска как се прави, че да си хапнеш.
Малко по-късно, на излизане, някак небрежно подхвърли зад гърба ми:
— А ти, момче, сам ли си? Приятелка, жена?
Разбирах притесненията й. Дори се учудих, че не бе повдигнала въпроса по-рано.
— О, да. Приятелка, но не е тук. Почива си в едно малко куфарче — отвърнах, прескачайки две стъпала наведнъж.
Не се извърнах в този момент, но можех да предположа физиономията, изписана на лицето й.
На стълбищната площадка се спрях и все пак погледнах нагоре към нея. Дребната й фигура бе все още видима в рамката на вратата.
— Шегувам се — подвикнах.
Тя не отговори. Махна с ръка: „Ех, че си шегаджия“, обърна се и изчезна зад олющената на места кафява врата.
14.
Тази сутрин знаех какво търся и не ми отне много време да го намеря. След няколко бавни обиколки из Градската градина на площад „Батенберг“ се отправих към Народния театър. Някъде под краката ми, на няколко метра под повърхността, бяха основите на разрушения храм-мавзолей. Мълвата твърдеше, че точно тук има мрежа от тайни тунели, свързващи големите обществени сгради наоколо. Дали това бе истина обаче, не знаех.
Приближих плътно до сравнително добре облечена млада жена и така изглеждахме като двойка. Обикновено тук имаше повечко хора и заедно си запробивахме път. В известен смисъл работехме като тандем и бяхме полезни един за друг. На стълбите, точно под плаката лозунг „Равенството е живот“ седеше едрият мъж, който се бе представил за служител на Лицензионна полиция. Беше се извърнал странично и зяпаше някакъв уличен музикант с акордеон, който тъкмо прибираше инструмента си в куфар. Оставих неволната ми спътница да се отдалечи, а аз се включих в движението на тълпата, когато се натъкнах и на втория цивилен. Той бе забил поглед в някаква брошура, но дискретно хвърляше от време на време поглед към преминаващите. Тук някъде трябваше да е и онзи — с дисплея на скенера, ако бях преценил правилно ситуацията.
Точно както си и мислех, не след дълго го открих. Рибешката глава бе в противоположен ъгъл, седнал на края на една от малкото останали здрави пейки. В едната си ръка стискаше окастрена тънка пръчка и почукваще ритмично върха на обувката си: Туп-туп-туп, пауза, туп-туп. И отново същия такт: туп-туп-туп, пауза, туп-туп. Тримата образуваха нещо като равностранен триъгълник, с около двайсет метрови дължини, а във въображаемия му център бе басейнът на някогашния фонтан.
Когато го приближих, видях, че брадичката му все така лъщеше, но пъпката се бе скрила. Беше нахлупил тъмен каскет и бе вдигнал яката на палтото си, а на рамото му висяха ремъците на малка кожена чанта. На мястото, където ритмично биеше с пръчката, можеха да се различат тънки ивички, изчистили праха върху обувката. Заобиколих го и спрях близо до гърба му, така че да не ме вижда, а после зачаках.