— Ще сложа чай. Искаш ли?
Поклатих отрицателно глава.
Чайникът трябва да е бил предварително приготвен и подгрят, защото жената внимателно наля в чаша и я сложи пред себе си. От нея се издигаше почти прозрачна пара. Замириса на билки. Тя обгърна чашата с длани, като че се опитваше да ги затопли. После се обърна към мен:
— А ти с какво се занимаваш?
Въпросът ме хвана неподготвен.
— В момента търся работа, но съм историк по образование — отвърнах бързо само за да отговоря.
— Хм, трудно ще намериш нещо подходящо, нали?
Свих рамене. Така си беше наистина. Какво могат да вършат историците в днешния свят и нужни ли бяха изобщо? Веднага ми изскочи пример — в този регион на света, преди време всяка държава бе създала „своя собствена“ история и това, разбира се, бе удобно за политическите цели на съответното управление. Сега, когато границите бяха предимно административни, историците бяха станали излишни. Никой вече не се интересуваше от миналото. Животът бе само в настоящето. В технологичния век историята бе отживелица. С други думи — историята бе мъртва.
— Е, имам и други умения. Организационни най-вече. Наскоро изкарах курсове и имам добри познания по социология — тя кимаше одобрително. — Мисля да се хвана с политика.
— Политика, казваш? — попита замислено, докато бъркаше захарчето на чая си.
— Аха.
— Политиката сега е мръсна работа — заключи тя и извади лъжичката от чашата. Леко почука с нея по ръба на порцелановата чаша, докато се изцедят капките и внимателно я постави върху чинийката.
— Че кога не е била? В исторически план — откакто има организирани човешки групи в държавни структури.
— Е, да — прекъсна ме тя, — но сега, ако искаш да печелиш електорат, трябва да се прицелиш в него. Той е беден, болен и отчаян. На всичко това сложй и безпрецедентната ширеща се неграмотност и първичност. Разпада на семейните общности и загубата на ценности, цел и посока. И какво става? За да ги спечелиш, трябва да им се харесаш — трябва да изглеждаш от тяхното „котило“. Зъл език, нагло държане, безпардонност и цинизъм. С позата на „Великия освободител“. И около теб нормални съмишленици, но до един използвачи. Докато разберат обаче що за стока си, ще си поживееш добре. До идването на следващия селски месия. Така като те гледам — не виждам в теб нищо подобно. Чудя се в такъв случай — на къде си тръгнал?
Права беше. Това не можех да оборя, а и не исках.
— Има и едни други хора, с възможности да влияят на обществените отношения. За тях ми е мисълта… То, още се ориентирам — исках да приключа темата възможно най-бързо, но осъзнах, че думите ми прозвучаха наивно.
— А имаш ли спонсори, защото тая работа така не става? Кой ще те финансира и какви ангажименти ще поемеш пред него?
Не отговорих. Бях на път да направя грешна стъпка, а и достатъчно подробности за себе си разкрих.
Тя отпиваше с наслада топлата течност и сякаш забрави разговора ни. Слънцето проби сивотата и лъчите му нахлуха през прозореца. Започнах да различавам интересни сенки от скромната покъщнина.
— Дано да съм жива, докато дойде някой да се нагърби и оправи цялата тази каша — не след дълго продължи разговорът ни.
— Е, защо да не си жива, хазяйке?
— Годините са ми много, не виждаш ли? Но не ме е страх от смъртта. Това си е заложено в нас — генетично.
Каза го по такъв начин, а и изразът на лицето й говореше красноречиво, че ме накара да си спомня стареца от маршрутката, когато ни нападнаха бандитите в Княжево. Същото примирение. Същото разбиране за предстоящото — единствено неизбежно.
— И какво е смъртта, в крайна сметка — прекъсна размислите ми хазяйката. — Преминаване същността ни от едно място в друго — беше допила чая си и побутна чашата настрани.
— Но ти си религиозна? — учудих се. Не бях видял икони, нещо често срещано из домовете на тукашните. Не носеше кръст или какъвто и да било друг символ на вяра. — Нали си се занимавала с наука?
— Че кой казва това? Не съм. По-скоро се определям като агностик. Може да има Бог — такъв, какъвто е според светите книги, а може и да няма. Не съм убедена нито в едното, нито в другото. Най-правдоподобната за мен теория е, че има световен разум и телата ни са само инкубатор, временен дом за него. След като напуснем този своеобразен инкубатор, душите ни се приобщават към него.
Това беше нещо съвсем ново за мен. Изречено от нейната уста обаче, не ми се стори съвсем невероятно. Тази жена притежаваше особено и необяснимо излъчване. Излъчване, което вдъхва доверие, без да се налага да се доказва.