— А тези — новите, така наречени матриканти? — хрумна ми да попитам плахо. — Те как се връзват с тази философия? Нали се опитват да избягат от неизбежното?
— Ощетители са те. Ощетяват световния разум, но той няма да остави нещата по този начин, да знаеш — очите на жената се разпалиха и гласът и стана неочаквано твърд. Повдигна леко с показалеца си тънките рамки на очилата върху носа си. — И именно защото е световен разум, ще намери начин да обърне и спре цялата тази лудост.
— Е, нали душите им са свободни да напуснат след смъртта на физическите има тела? Защо да са ощетители?
— Не разбираш, синко, не разбираш — потупа ръката ми с усмивка. — Всяка промяна в естествения процес е неприемлива и не може да остане без последствия. Не и без пълно съответствие между съзнание и възможности. А когато възможностите са по-големи от нивото на съзнание, става страшно. Тази нова технология… Може би не си чувал за експериментите на двама военни инструктури — Емилиян Шулц и Хенрих Вернер. Преди много години работех по един проект и в него намерих интересни материали за някаква операция, наречена „Пан“. Именно там се запознах с работата на двамата. Обучавали шимпанзета за бойни действия в африканската джунгла срещу бунтовниците. Шимпанзетата можели да се придвижват в тази местност почти четири пъти по-бързо от хората. Ориентирали се без проблеми във всякаква обстановка и можели да се прикриват на места, където бунтовниците изобщо и не предполагали за опасност. Даже не било неоходимо да променят конструкцията на конвенционалните оръжия, използвани от хората. Пасвали идеално на физиологичната структура на приматите. Всичко било перфектно замислено в представите на инструктурите. Оставало само да ги въоръжат с подходящите оръжия и научат да стрелят. Отделили им стотици часове в обучение да насочват автомата към хора и да натискат спусъка. Приматите можели и сами да сменят амунициите, когато се наложи. Резултатът бил, че още щом им дали оръжието с бойни амуниции, за да ги вкарат в района на бойните действия, животните първо застреляли инструктурите си, а после се избили взаимно. Пълна касапница. Вероятно човек може да мисли като примат, но приматът не може да мисли като човек. Животното не можело да различава нашите бойци и инструктурите от враговете. За тях всички били еднакви — хора. Нивото на интелект на животното не позволило то да оперира по този начин, който бил според замисъла на инструктурите. Ето ти прост пример за дисбаланс между това да притежаваш технологията и нивото на съзнанието, необходимо, за да го използваш по предназначение.
В следващите минути мълчаливо правих компания на хазяйката. Малките й тъмни очички се спираха няколко пъти в моите и с изненада съзирах в дълбините им безкраен океан.
— Получили са нещо, което изисква по-висша форма на интелект, за да се ползва — заключих аз, преди да стана от масата. — Значи не са дорасли, така ли?
— Не са дорасли — кимна хазяйката.
Малко по-късно се затворих в стаята и до края на деня кроях на план за следващите ми стъпки.
17.
От момента на завръщането ми в града късметът неизменно ми бе подавал ръка. Надявах се и сега да бъде така. Бях допуснал някои грешки, но разумни рискове трябваше да приема, ако исках да получа това, за което бях тук. Едното от тях вече се изпълняваше — страданието на Божил. Мислех дори как да го усиля. За другото обаче ми трябваше помощ. Помощ, която се надявах да получа от един човек, когото бях започнал вече да издирвам.
Тази сутрин минах през местното заведение за хранене „Бърза закуска“ и купих няколко сандвича с вкус на говеждо. Натъпках ги в голям хартиен плик и ги понесох из улиците на града. Запътих се към района на ченгето, което навремето бе надзорник за Таня. Той помогна да вземем от Жорж парите на института на Компанията. Разбира се, бяха изминали години, но разполагах с негов предполагаем портрет. Надявах се поне донякъде да съответства на сегашния му облик.
Първите двама просяци, заели ключови места в района, на които подадох сандвича, ги прибраха безмълвно. Показах им дискретно рисувания портрет — никаква реакция. Сякаш не бях там и не бях им давал нищо. Изпуснах си нервите и ядно сритах втория по кокалчетата на изпружените му крака. Той изохка и ме напсува по най-вулгарен начин. Понечи да се изправи, но после размисли и остана да лежи на плочника, размахвайки юмруци към мен.