Тръгнах си бързо и се замислих как ли изглеждам отстрани. Не бях добрия самарянин, който мисли, грижи се и се моли за безбройните безимотни нещастници. Но такива бяха и всички останали, с които и в момента се разминавах на улицата — е, вероятно с малки изключения, доказващи по-скоро правилото „Човек за човека е вълк“. Ако това бе така, значи бе поредното доказателство, че аз също съм човек. Не по-различен от всички останали в този свят.
Безрезултатните ми до този момент усилия ме накараха да променя първоначалния замисъл за изпълнението на плана си. Към третия просяк, който забелязах в същия район, реших да подходя по различен начин.
Стоварих се най-безцеремонно на плочките — на по-малко от метър от него, и сложих между краката си малка картонена кутия. Предвидливо я бях извадил малко по-рано от ръждясал контейнер на улицата и сега приличах на един от многото просящи безделници. Само лицето ми вероятно не изглеждаше съвсем по този начин, но се надявах да не ми отнеме много време. Портрета на ченгето сложих в скута си, с лице нагоре, така че когато раздърпания мъж погледне към мен, да може да го види. Загледах се в отсрещния плакат-лозунг „Равенството е живот“, провиснал между два улични стълба. Бе падал ниско и главите на хората минаваха на педя от него. Някой бе задраскал с черен спрей думата „живот“ и вместо нея отгоре бе изписано с разкривен почерк „невъзможно“.
В началото просякът до мен се направи, че не вижда и не чува нищо наоколо. След няколко минути обаче нервите му не издържаха — омазнените му крачоли се размърдаха и брадясалото му с къса четина лице се обърна към мен:
— Изчезвай, бе, тъпак! — просъска ми злобно. От развалените му жълти зъби лъхна неприятна миризма на кисело.
Не отговорих. Вместо това извадих от хартиения плик поредния сандвич. Беше омазал достатъчно опаковачната хартия и мирисът на печено подразни носа на просяка. Той се обърса с опакото на ръката си и отново се озъби:
— Разкарай се, бе! Аре, бегай на друго место! — погледът му се насочи натам, където лежеше рисуваният образ на полицая.
— Искаш ли да си го поделим? — вдигнах сандвича пред лицето му с приятелски тон.
— И тоя нема да те спаси — посочи портрета на ченгето, — ако се ядосам, да знаеш. Нищо, че се прави на големата работа тук. И той ни е ял попарата. Ако му шариш кинти, той да ти намери място!
— На — тикнах му в ръцете сандвича, — вземи го целия, че не съм гладен. Сега изчезвам.
Избърсах ръце в хастара на дрехата си, грижливо прибрах рисунката в кафявия плик и станах. Картонената кутия ритнах встрани и тя тутакси бе смачкана от нечии преминаващи крака. С помръкнал поглед мъжът мълчаливо изгледа действията ми. Чувстваше някак по животински, че ме е надвил и все още се правеше на страшен.
— Благодаря! — не издържах и подхвърлих към него тихо, но достатъчно, за да чуе.
За миг изражението му се промени и той зяпна насреща. От устата му отново надзърнаха развалените му зъби. Бе получил благодарност за това, че ме изгони, а като бонус бе получил сандвич с вкус на говеждо. Не така работеше светът.
Оставих го да се чуди на странните ми действия и побързах да се отдалеча. Бях с открито лице, а Божил знаеше, че съм в града. Не биваше да се задържам повече на това място.
Бях получил информацията, за която дойдох — корумпираното ченге, бившият надзирател на Таня, бе все още някъде тук. Щях да го намеря — вече бях сигурен. Той бе моя шанс да се свържа с хората, отвличащи матриканти. В замяна със сигурност нямаше да откаже да прибере една добра сума.
Вдигнах на носа си противопраховата маска и се слях с тълпата, която ме понесе далеч оттук. Трябваше да обмисля следващия си ход.
Втора част
Старо познанство
18.
Този ден бе започнал добре. Необезпокояван от никого, можех да се излежавам до късно и с удоволствие се възползвах от това. Нахраних се под одобрителния поглед на хазяйката. Помислих си, че е редно да й оставя допълнително пари към наема, защото тя ме гощаваше при всеки удобен момент. Загадка за мен остана начинът, по който се снабдяваше с добри хранителни продукти, а те несъмнено бяха такива. Кога излизаше да пазарува, също не разбирах. Странна история, но в момента това не беше проблем за мен и просто приемах нещата за даденост.
След като й помогнах да разтреби масата, благодарих и казах за намеренията си да изляза, за да си търся работа. Разбира се, не това бе целта ми, но тази малка лъжа бе необходима. Не бе любопитна, а и аз не й дадох повод да си задава въпроси. Предложих да напазарувам, но тя с усмивка отказа.