Пред входа на кооперацията сложих маската на лицето си и поех по улицата. Бързо стигнах до района, който ченгето обхождаше и забавих ход. Щях да започна от хотелите. Планът ми бе прост — ще се навъртам около тях и ще ги наблюдавам скришом. Все от някъде ще се покаже.
На отсрещния тротоар, помежду два разминаващи се автомобила забелязах нечий интерес към мен. Момче на около петнайсетина години се бе изравнило с мен и очевидно вървеше със същото темпо. Беше нахлупило бейзболна шапка и изпод ниско спуснатата козирка не можех да определя накъде е насочен погледът му, когато извърташе главата си към моята посока. Дали не си въобразих? Намалих крачка и спрях, за да огледам мръсна витрина на магазин за чанти. Не се бавих много, но когато отново тръгнах, хвърлих поглед — и той беше там. Носех маска, така че едва ли ме бяха разпознали на камерите. Тогава как? Преследвач ли беше това или случайно съвпадение?
Параноята от изминалите години си казваше думата. Почувствах панически пристъп. Усетих сърцето си да ускорява своя ход. Започнах да обмислям възможните изходи от създалата се ситуация. Разделяше ни натовареното движение на улицата по това време, но не знаех дали няма компания от тази страна на тротоара. Заоглеждах мрачните входове на кооперациите, за да избера някоя от тях. Там със сигурност има вътрешен двор, а може би ще мога да прескоча в друг и така да изляза на съседна улица. Макар и недобре обмислен, все пак това беше някакъв изход, поне в този момент. Имаше шанс. Дори да нямаше възможност да изляза на друга улица, бих могъл да се скрия от преследвача си, поне докато обмисля какво друго да направя.
Спънах се и за миг изгубих равновесие. Направих няколко бързи крачки почти приведен на две. Когато възстанових стабилността си и вдигнах глава, на отсрещния тротоар бе пълно с бързащи хора, но от момчето — нито следа. Пулсът ми започна да забавя своя ход. Изглежда, бях си въобразил. Доближих се плътно до някаква жена и се опитах да я следвам в нейното движение, за да наподобяваме двойка.
Внезапно две силни ръце ме издърпаха от тълпата и аз се озовах притиснат до стената на някаква кооперация. Остър ръб опря гърба ми, точно между плешките. После мъжът, който ме бе отмъкнал, ме сграбчи за гърлото, а с другата ръка натисна силно гърдите ми. Ръбът в гърба ми се заби дълбоко и болеше ужасно.
— Оп-паля! Кой ни е дошъл на гости! Това лице и — свали със замах маската от лицето ми и разголи шията — този белег на гушата… Дълго време не сме се срещали, май. Къде е Таня? Да не я направи порядъчна домакиня? Ха-ха-ха!
Изпод рунтавите вежди очите на ченгето се бяха вторачили в мен. Насълзени и помътнели, с гъста плетеница от червени жилки в краищата. Очи, сякаш събрали в едно мъка, умора, че и инат за живот в дълбоките си кладенци. Лицето поразително приличаше на рисунката, която все още бе във вътрешния ми джоб. Започнах да се задушавам, а образът — да се размива.
— Че и художник си намерил, а? — поразхлаби малко захвата на пръстите си, но само дотолкова, колкото да си поема въздух.
— Чакай! — изхриптях в опита си да се освободя и инстинктивно хванах китката му.
— Тръгвай с мен! — освободи гърлото ми, но мощно ме подхвана под мишница и почти отлепи краката ми от земята. — Да не правим циркове тук.
Гърбът ми се отлепи от стената с острия ръб и болката между плешките приглуши силата си.
Тръгнах покорно, така че той поохлаби малко хватката на мишницата ми.
Хората, вероятно, не обръщаха внимание на сцената, в която попаднах. Тези неща не бяха рядко явление и вероятно изглеждаше като лична саморазправа. Така че, необезпокоявани, тръгнахме в посоката, в която ме поведе. Обзеха ме смесени чувства. Нямах представа как ме бе открил, но може би отново бях сгрешил някъде. Прекалено много станаха тези грешки. Аз, разбира се, исках среща и търсех този човек, така че случилото се бе успех за мен и напълно в духа на плана ми, но фактът, че той ме откри пръв, ме смущаваше сериозно. Можеше сега да съм в ръцете на Божил, а това означаваше сигурен край — за мен, но още по-лошо, край за любимия ми човек.
Докато се движехме заедно, изведнъж проумях. Той бе споменал думата „художник“, така че или от него, или от клошарите — просяци, на които бях показал портрета му, е дошло предупреждението, че някой го издирва. Съжалих, че бях сритал онзи дрипав нещастник на земята. Но кой ли бе издайникът? От него трябва да е получил и точното ми описание. Ядосах се, че не бях сменил дрехите си. В този ред на мисли реших, че най-вероятно бе художникът. Той безспорно имаше набито око, а и сигурно по някакъв начин считаше, че приятелството с полицая за в бъдеще ще му е по-полезно от случайния клиент.