— Това са глупости! — изведнъж стана сериозен. Сви юмруци и краката му потрепериха нервно. — Приказки на тези измекяри от Лицензионната. Разправят ги, само и само да получат финансиране и да се бъркат в чуждите дела. Смучат стотици хиляди от наивниците, дет’ им вярват. Няма такива неща на черния пазар. Никой не притежава апаратурата, с която осъществяват преливането на матрицата на мозъка. Виж, чип мога да ти уредя. Човекът е точен, ама е скъпчия, да знаеш.
— Какъв чип? — не бях чул за него.
— Чип като чип — отговори бързо. — Не разбирам от тия работи, ама знам, че се продава. Имплантира се на мястото на стария и всичко в базата им данни става окей. Докато разкрият измамата, минава дълго време. Възможно е да действа дори години. Десет пъти да те проверят от Лицензионна, може десет пъти да си окей. Обаче не знаеш кога ще им свирне скенерът и ще разкрият несъответствието.
За такова нещо не бях мислил, а ето, че само се появи. В моя случай, като бонус, можех да контролирам валидността на чипа посредством скенера, с който се бях сдобил неотдавна.
— Искам го.
Той се облегна назад и ме преценяваше няколко секунди. Измерваше ме от глава до пети и ми стана неудобно.
— Ти нали разбираш, че ако ме видят с теб, ще загазя — наведе се и приближи лицето си към мен. — И този път не само крака ми ще пострада.
— За парите — колкото трябва, толкова.
— Абе, парите… — недоизказа се той и махна с ръка, така че не разбрах мисълта му.
Ченгето изпъшка, стана и започна да шари зад гърба ми. Не разбрах защо се бе изнервил така внезапно. Паркетът скърцаше под тежкото му тяло — напред-назад, напред-назад. Сега накуцването му се чуваше отчетливо. Стигна до прозореца и леко открехна тънката завеса. Загледа се навън. Преценяваше обстановката и рисковете по някакви свои критерии. След малко пусна обратно завесата, приближи към мен и твърдо каза:
— Ще го направим!
— Благодаря! Аз съм Антон — протегнах ръка.
Той я изгледа мрачно, но не я пое.
— Наричай ме както искаш. Впрочем, дай ми рисунката!
Протегна ръка и знаех, че не мога да откажа, нито да излъжа, че не я нося. Извадих я от вътрешния си джоб. Той я взе, погледна я и след това накъса плътния картон на десетки малки парченца. Пусна в джоба на якето си остатъците от това, което допреди малко беше неговият портрет, и ме подкани да ставам.
— Утре, осем часа вечерта. Улица „Лавеле“ 10. Увери се, че си сам и не водиш опашка. Има черна метална пощенска кутия. Отвори я, няма да бъде заключена, и ще намериш бележка с указание къде ще те чакам.
Кимнах, че съм разбрал.
Той излезе пръв и се забави около минута, после протегна ръка и ме издърпа навън. Малко по-късно се разделихме.
19.
На връщане реших да изразя уважение и благодарност към хазяйката и купих хляб, две рибени консерви, кутия билков чай и малка бисквитена торта. Доволен от себе си, се прибрах в квартирата. Бях с приповдигнато настроение и обнадежден от срещата си с ченгето, на което и досега не бях разбрал името. Макар да не ми обеща помощ за намиране на тяло на матрикант, както исках, снабдяването ми с чип, за да ме легализира при една евентуална проверка, бе нещо много-много важно за мисията, която бях поел пред себе си. Постепенно нещата се движеха в точната посока, а бяха изминали само няколко седмици от моето появяване в града.
Хазяйката, също в добро настроение, ме посрещна с нескрита радост:
— Слушай, не трябваше да се харчиш. Поне докато не си намериш работа. Всъщност това може да се промени много скоро.
Докато си събувах обувките в коридора, тя отнесе продуктите навътре. Оттам долетя гласът й:
— Я, чак пък торта! Да не би да имаш повод?
— Не. Аз… просто така.
— Да направя чай? — предложи тя, когато се появих на вратата в кухнята.
— Може — съгласих се.
— Сядай, сядай — посочи единия от столовете край масата.
В следващите няколко минути наблюдавах действията на жената. Донякъде заприлича на майка ми, каквато я помнех от детството си. Плавни движения, но въпреки това съсредоточени и бързи. Знаеше какво върши и го бе вършила милион пъти — налива вода в чайника, посяга и завърта ключа на печката, изважда чаши и чинийки от бюфета, подрежда ги на масата, после захарницата, две лъжички… Можеше да го направи с вързани очи и въпреки това щеше да бъде перфектно. Ето така, според мен, трябва да протича животът на всеки индивид — всичко да е подредено и предвидимо за нещата, от които зависи оцеляването му, а той да може да надгражда интелектуалните си потребности. Така, както навремето ги бе описал Ейбрахам Маслоу с прочутата си пирамида на йерархичните потребности на човека. Когато фундаментът от жизнените нужди на индивида е задоволен в достатъчна степен, то започва духовното надграждане и в крайна сметка на върха на виртуалната пирамида стоят самоусъвършенстването и себедоказването.