— Имам чудесна новина за теб — прекъсна мислите ми жената, разливайки горещата течност по чашите.
— Така ли?
— Да — потвърди тя и приседна на крайчеца на стола си.
Придърпах чашата пред себе си и я вдигнах — чаят беше горещ и ароматен. Макар да можех да издържам без храна и течности много по-дълго време от хората, тези малки радости, каквато е пиенето на добре приготвен чай, наистина имаха значение за мен. Тя, разбира се, не знаеше това, но аз й бях благодарен. Най-вече за отношението й.
— Не съм ти споменавала, но имам приятели, които също имат приятели.
Не разбрах какво иска да каже, затова не реагирах веднага, а отпих малка глътка. Както и очаквах, според аромата от па̀рите, чаят бе великолепен. Имах желание да затворя очи от блаженство. Мозъкът ми се зае да превежда думите й, но някак си не уцелваше пътя към това. Имаше скрит за мен текст.
— Та, какво за приятелите? — попитах веднага щом се насладих на първата глътка.
— Може да започнеш да стажуваш в една малка политическа формация, ако все още желаеш това. Виж как стоят нещата там и сам ще решиш, искаш ли да продължиш.
Бях отпил нова глътка и сега чаят изгори хранопровода ми. Дали бях загазил? Във всеки случай не трябваше да разкривам пред нея неща от живота си. Това, с приказките ми пред нея — че търся или имам нещо общо с политиката, не беше добра идея. Сега ситуацията налагаше да взема бързо решение. Изглежда, нямах друг избор, освен да се съглася. Може пък да извлека ползи. Мисля, че след като не декларирам, че съм правоприемник, то няма опасност да ме проверяват за валиден лиценз. А и предполагам, въпреки всички тези глупави лозунги „Равенството е живот“, хората не биха допуснали матриканти да влязат в политиката. В нечия партия. Освен… Освен ако самите те — самите матриканти, не учредят такава!
— Чудесно — казах.
— Чудесно, нали? — зарадва се и тя. — Ще те пратя при тях.
Продължихме да пием чай и да бъбрим за други, несъществени и отвлечени работи, а когато свършихме и понечих да стана, се обърнах към нея:
— И какво ще поискаш в замяна? — това бе директна отправка към предишния ни разговор, когато засегнахме политиката. Тогава тя се усъмни, че може да се прави нещо в политиката, без да се поеме ангажимент към някого. Било то на основа финансиране или друг вид помощ.
— Ох, детето ми! Приеми, че има и такива хора. Бъди свободен в избора си.
Въпреки че усетих болката в гласа й, не успя да ме убеди в искреността си.
Затворих се в стаята и се метнах на леглото, загледан в тавана. Не желаех да преразглеждам плановете си и трябваше да се срещна с ченгето. Нужен ми бе чип, който да ми даде спокойствие, и това бе приоритет. Не след дълго затворих очи, дишането ми се забави и неусетно се пренесох в света на всевъзможното.
20.
Този сън се повтаряше отново и знаех как ще завърши. Дежа вю. С Таня летяхме устремени в пространството, леки и волни, но бързо осъзнах, че това не беше полет, а всъщност плувахме в топли разпенени води. Бяхме се хванали ръка за ръка и без особени усилия порехме спокойните води на езерото, чийто край не можех да видя. Изпаренията замрежваха погледа ми, но въпреки това, извърнат назад, можех да различа разперената й във водата бяла туника. Тя образуваше зад тялото на момичето своеобразен шлейф, провлачен толкова назад, че краят му се губеше.
Изведнъж лекотата, с която се движехме до този момент, ме напусна, краката ми натежаха и аз започмах да потъвам. Стиснах ръката на Таня и тя започна да ме дърпа в борбата си да ме съхрани на повърхността. Ръката й започна да расте от рамото и да се разтяга, подобно тънък ластик, а тялото й бързо да се отдалечава от мен. Това се случваше толкова бързо, че скоро я изгубих от поглед. Пропадах в тъмните дълбини, стискащ здраво тънката длан на Таня, и се опитвах да ритам с крака, за да се върна при нея, но не успявах. Виках я, а в ответ чувах нейните тихи вопли някъде далеч, далеч. Пропадах и пропадах, докато стигнах твърдо дъно.