Краката ми се подкосиха и ударих колена, но се съвзех и бързо се изправих. Напрегнах всички сили, които бяха останали в мускулите ми, и с двата си крака се отблъснах от дъното. Това даде очакван резултат. Заиздигах се устремно, следвайки гъстите мехурчета въздух, докато отново стигнах до реещото се тяло на момичето. Тя извърна пребледнялото си лице към мен и се усмихна. После помаха с ръка със свободната си ръка и я протегна към мен. Протегнах и аз моята… когато осъзнах нещо. Нещо странно се бе случило, докато бях в бездната.
Стреснах се и скочих в леглото — лицето на Таня, онова лице, което толкова пъти бях милвал насън и наяве, бе непознато за мен. Беше пак тя, но в друг образ и друго тяло.
Сега можех да разбера какво ме бе събудило. Някакви крясъци, от които разбирах само думата „Край!“. Скокнах от леглото и започнах да се обличам. Крясъците се усилиха и побързах да изляза от стаята, влачейки панталона по земята след себе си. Бях успял да обуя единия си крак, но другият крачол ме спъна, като едва не паднах в коридора. Подпрях се на шкафа, като съборих старата снимка на хазяйката — тя позираше с колегите си по работа. Пресегнах се — рамката на снимката не беше счупена. Не бях забелязал преди, но жената я беше откачила от стената и я беше сложила на шкафа. Закачих снимката на стената и после обух другия си крачол на панталона.
Отвън крясъците продължаваха, като този път чувах повече думи. Със сигурност отличих „копелдаци!“ и „завинаги“. Чувах глухи удари и тропот. Помислих, че може да са ритници по стената. Уплаших се за вратата на квартирата. От кръста нагоре бях гол, така че грабнах якето си и се загърнах с него. Сега придобих горе-долу приличен вид и реших да действам. Изглежда, хазяйката отсъстваше в този час. Отворих външната врата — пред нея видях двама души. Бяха мъж и жена. Мъжът — разгърден, с почервеняло кръгло лице и разпенена уста, бе стиснал под мишница лъскав преносим компютър. Опитваше се да се отскубне, за да слезе надолу по стълбището. Жената, вкопчена в ризата му, се опитваше да го спре. Двамата надаваха силни викове, които отекваха по стълбите. Мъжът се извърна и замахна към жената, която затвори очи, но не изпусна ризата му. Влачеше се като куче на каишка подире му.
Краката ми бяха боси и усетих студа на мозайката в коридора. Стъпих с двата си крака върху гумената стелка пред вратата. Така беше по-добре, но за кратко, защото грайферите й започнаха да ме убиват и като клинци безпощадно се набиха в петите ми. Пристъпих встрани с ходилата, за да преместя точките на натиск.
В този момент мъжът ме забеляза и насочи гнева си към мен:
— К’во, бе? К’во зяпаш? Хайде, прибирай се!
Реших, че не бива да се забърквам и се обърнах, за да си вляза обратно, но в този миг жената се намеси:
— Моля ви, помогнете!
— К’во го молиш, ма? — обърна се към нея и пак замахна, но отново не я удари. Тя се сви като коте, но стискаше ризата му. Със сигурност платът бе започнал да се прокъсва и не след дълго мъжът щеше да се освободи.
— Ще го счупя, ти казах — мъжът вдигна високо над главата си компютъра и замахна надолу, но не го разби в цимента. Продължаваше да го стиска с ръце.
— Поне го продай! — умоляваше го тя.
— На кого, ма? Кой ще го поиска?
— Ама защо, наистина? — включих се и аз.
Двамата спряха и за кратко настана тишина. Вгледаха се в мен. Лицата им изразяваха някакви емоции, но аз не можех да определя какви. Жената най-после отпусна края на ризата му, а той с една ръка я натъпка криво-ляво в панталона си. С другата стискаше преносимия компютър. Беше все още разгърден и посивелите косми на гърдите показваха приблизителната му възраст. Жената като че ли бе по-млада, но и в това не бях сигурен, тъй като лицето й бе напрегнато, а това изкривяваше реалните й черти. Дишаше тежко. И двамата бяха запъхтяни. Той избърса мокрото си чело си с опакото на ръката. После я отри в панталона.
— Иска да го счупи…, а аз му казвам поне да го продаде — започна на пресекулки обясненията си жената. На крайчеца на окото й трепереше едра прозрачна сълза. — Като не може да го ползва, поне да вземем някой лев…
— Ма, кой ще го иска? Ти малоумна ли си? — обърна се гневно към нея. — Откак ония идиоти сговнясаха Мрежата, кой търси такива неща? Ще го разбия и после ще се гръмна. Преди поне си струваше да си жив заради виртуалния живот, а сега? За какво да живея сега? За реалността ли? Мръсен, гаден живот — мъжът сложи компютъра на земята и вдигна крак над него, за да го стовари отгоре. Жената падна на земята и протегна ръце, за да го предпази. След миг мъжът щеше да размаже пръстите й с крак.