— Чакай! — прекъснах го точно преди да го направи. — Аз ще го взема.
Мъжът се поколеба, а жената вдигна учудения си поглед към мен. След миг удивлението й се превърна в надежда и тя ме посочи с пръст. Сълзата се отрони от окото й и капна в нозете й. Тя се сети да обърше клепачите с опакото на ръката си, но там вече нямаше нищо.
— Ще го купя — потвърдих.
— Така ли? — невярващо попита мъжът. — За какво ти е? Мрежа няма. Виртуалност няма. За какво? Да го гледаш и да се ядосваш, че са ни отнели единствената причина да живеем? Че ни оставиха да гинем в скапаната реалност? Тази кочина? В ежедневна битка за оцеляване и за какво?
— Ще го взема, ти казах. Почакай!
Влязох в квартирата, взех пари и бързо се върнах при двойката. Те се бяха успокоили, очакваха ме и дори забелязах лека усмивка по лицето на мъжа. Беше оправил ризата си и беше я закопчал. Сега вече имаше приличен вид. Жената бе вдигнала компютъра от земята и го притискаше до гърдите си.
— Ето — тикнах в ръцете на мъжа двеста лева. Не бяха малко пари. — Двеста кинта стигат ли?
— Аха — съгласи се той, като набързо преброи намачканите банкноти.
— Стигат — подкрепи го жената, гледайки жадно в ръцете му.
— Добре — взех компютъра от жената и понечих да си вляза, но се сетих нещо и се обърнах към двамата. — Четете книги. Същото е, дори още по-хубаво.
— Книги? — повтори мъжът, докато прибираше топката пари в джоба на панталона си.
— Да, книги. Писано слово. Освен другия живот, за който така мечтаете и ще откриете там, може да намерите и много полезна информация.
Затворих вратата и след като пуснах металната дръжка, мигновено прилепих ухо на дървената повърхност. Чух стъпките им да шляпат по стълбите, придружени с разговор на висок глас. Продължаваха да спорят за нещо, но не разбирах какво. Бяха започнали да слизат и не след дълго входът притихна.
Не знаех за какво може да ми послужи компютърът, но със сигурност можеше да ми бъде от полза. Можех да потърся информация за Компанията и за Божил, която да помогне в похода ми срещу тях. Можех да потърся нелегалния пазар на матриканти, ако наистина съществуваше такъв. Оттам бе възможно да се сдобия с тяло за Таня, но не знаех на каква цена. Пари имах, но нямаше начин да го наема от Компанията, затова ми оставаше само възможността на черния пазар. Само да успея да вляза в остатъците от Мрежата, без да бъда проследен от властите! Във всеки случай, Агората, с нейната намеса в Мрежата, я бе направила опасно място. По този начин вместо да оправя нещата, както претендираше да прави, сякаш ги влошаваше. Каква борба водеше с елита, след като резултатът бе негативен за масите?
Прибрах компютъра при скенера в гардероба.
21.
На следващия ден, спазвайки указанията на ченгето, намерих посочения от него адрес и лесно открих пощенската кутия. Наистина не бе заключена и на дъното й намерих сгънат на четири бял лист. Хвърлих поглед през рамо. Никой не ме наблюдаваше и аз прибрах листа в джоба си, а после бързо напуснах това място.
Отидох в близкото заведение „Бърза закуска“, влязох в тоалетната и бутнах вратата на кабинката, но бе заето. Започнах да си мия ръцете бавно, за да изчакам своя ред. Когато най-сетне върлинесто мургаво момче излезе, видях смутеното му изражение в огледалото. То мълчаливо ме подмина и побърза да изчезне. Почаках вратата да се затвори след него и се шмугнах в кабинката. Спуснах капака на тоалетната чиния, седнах отгоре и с нетърпение разгънах бележката. Разкривеният почерк с големи печатни букви несъмнено бе мъжки. На няколко места имаше мастилени възелчета.
Съобщението гласеше: В 9 часа — бар „Костас“ на ул. „Парчевич“. Бъди внимателен, докато стигнеш. Поръчай си нещо дребно и чакай. Ще бъдеш намерен.
Това с наставлението — да внимавам по пътя, беше излишно. Не се съмнявах, че дори в този момент информаторите на ченгето ме наблюдаваха. Те щяха да следят за евентуална моя „опашка“. Това беше и смисълът междинната точка с пощенската кутия. А и как биха ме намерили в бара, ако ченгето не е с тях? А може би имаха подробното описание на дрехите ми, или… на лицето ми!
Станах от капака на тоалетната, пуснах казанчето и излязох. Погледнах часовника си — имах по-малко от час, но достатъчно време, за да намеря този бар, пък беше и наблизо, ако се съди по улицата. Вдигнах маската на лицето си и излязох.