Някъде зад гърба си дочух кратко подсвиркване с уста — обърнах се, но в сумрака не видях никого. Ускорих ход. Само след няколко крачки чух същото подсвиркване, но този път прозвуча доста по-силно. Не можеше да бъде съвпадение — човекът зад мен също беше се забързал и приближаваше. Притеснено започнах да се оглеждам и сега забелязах тъмната сянка, която пъргаво приклекна и застина, а малко след това друга притича до нея и също се сниши.
Тук всички страхове, които помнех, но досега се бяха скрили дълбоко в мен, се изстреляха като смъртоносен куршум. Хукнах, колкото сила имах, и свих в първата възможна пресечка.
За мое учудване тя бе по-осветена и пред себе си мярнах перест храст. Беше насред асфалта, съвсем близо и точно пред мен. Когато стигнах, разбрах, че това всъщност е клон от дърво, поставен в гърлото на шахта за градския водопровод. Металният капак е бил откраднат и някой находчив гражданин е поставил клона като знак за опасност, за да се вижда отдалеч.
Въпреки ужаса, който движеше съзнанието ми, не бях изгубил способността си да мисля. Сграбчих с две ръце и изтръгнах клона оттам, като го запокитих с всичка сила. После, без да губя време, скочих с двата си крака директно в гърлото на тъмната шахта. Това беше огромен риск на какво ще попадна, но го поех, защото не знаех нищо за преследвачите си.
За щастие, дупката не бе дълбока и щом стъпалата удариха дъното, се чу хрускащ звук, като от счупено стъкло. Усетих с подметките си твърди парчета наронени боклуци — може би строителни материали, но нямах време да мисля за тях. Приклекнах и наведох глава между колената, а ръцете ми зашариха в тъмницата под краката ми. Измежду многото невидими за мен отпадъци напипах нещо твърдо и обемно, което сграбчих в юмрук. После се притаих. Пространството не бе никак широко и кръстът на гърба ми се бе опрял до влажната циментова повърхност. Студът не чакаше и скоро нахлу в тялото ми. „Остава сега плъхове да ме налазят“, премина през ума ми, но страхът от неизвестната заплаха бе безкрайно по-голям. Молех се преследвачите да не ме открият в шахтата.
След секунди долових характерното шляпане на нечии подметки — някой тичаше. Точно над главата ми шумът спря за миг и после отново го чух, но явно се отдалечаваше. Преследвачът ми бе прескочил дупката. Пръстите ми инстинктивно отпуснаха случайното оръжие, което бях докопал в тъмното. Така и не разбрах какво е. Отнякъде, не можех да определя точно посоката, чух онова, същото кратко подсвиркване. Малко по-късно моторът на движеща се кола мина наблизо и чух пружините й да скърцат. Потърсих и стиснах отново оръжието си, но колата, изглежда, подмина и не след дълго шумовете от нея заглъхнаха.
Постоях малко в тази си ембрионна позиция, после се изправих и пуснах предмета от пръстите си. Вдигнах ръце и хванах горния метален ръб на шахтата. Подскочих леко и с помощта на бицепсите си се измъкнах от нея. Намерих клона, който бях изхвърлил преди малко, пренесох го обратно и затъкнах с него гърлото на шахтата. Съгласих се с неизвестния, че това бе добър сигнал за опасност.
При скока в дупката бях подбил петите си и в началото накуцвах с левия крак. Скоро обаче забравих за болката и лека-полека оправих походката си. Други трябваше да бъдат грижите ми в този момент. Моята безопасност — като матрикант с помощта на дублиращ чип, и намирането на подходящо младо женско тяло — матрикант, за Таня. Не вярвах да й се нрави животът, затворен в малък куфар и висящ на старо въже над пресъхнал кладенец в околностите на София.
В остатъка от пътя до квартирата се постарах да бъда невидим и безшумен. Вървях почти на пръсти, прилепил се до стените на старите кооперации и плашейки до смърт няколко окъснели граждани, срещнати по пътя. През нечий отворен прозорец гръмко звучеше реклама по телевизия или радио, придружена от монотонен мъжки глас и досадно повтарящи се думи. Именно досадата като че ли най-успешно се набиваше подсъзнателно в човешкия мозък и напомняше за себе си в удобно за търговците време.
Преди да отворя вратата на квартирата, поизтупах дрехите си, колкото можех, но нямаше как да скрия мокрото и прашно петно точно на седалището си. Надявах се хазяйката да си е легнала. В противен случай, макар да не ми бе майка, дори близък роднина, чувствах, че ще трябва да давам обяснения, а това исках да избегна. Можех, но не желаех да я лъжа.