Погледът ми се спря на дланта на ръката, с която стисках оръжието си в дупката. Беше оцветена с червена ситна прах. Предположих, че най-вероятно съм стискал парче от тухла.
23.
На следващата сутрин хазяйката бе станала рано и можех да чуя потропването на посудата в кухнята. Все още се излежавах в леглото, когато приятен аромат проникна в стаята ми. Беше познат за мен — мирис, който не бях забравил от детството си. Пържени мекици. С влизането си в кухнята оцених усилията, които бе направила, за да ме посрещне. Чайникът бе подгрят и от него струеше мек аромат. Чашите бяха подредени на масата, а мекиците — надиплени в голяма чиния и поръсени с пудра захар, сякаш бе навалял сняг отгоре им.
— Чайчето… Топло е, внимавай! — инструктира ме почти майчински хазяйката, докато внимателно ми наливаше ароматния еликсир.
Обгърнах чашата с длани, както бях виждал да го прави. Чувството бе прекрасно. Сякаш поемах през пръстите си непозната за мен енергия, бързо проникваща в мен.
— Хапвай и после дай да ти изгладя някоя риза, че нали днес си на интервю?
Бях забравил за това. Наистина беше днес. Онази малка политическа формация, за която ми бе говорила преди ден.
— Добре — съгласих се, вдигнах чашата и долепих ръба й към устните си. Отпих внимателно, защото чаят наистина пареше.
Както ми бе казала, приех, че го прави безкористно, изцяло в мой интерес. Не трябваше да изразявам подозренията си. Бе невъзпитано от моя страна, но бях под напрежение и трудно можех да се сдържам. Дори и да имаше корист, то тя със сигурност не ме застрашаваше. Да речем, че имаше интерес да ме задържи като платежоспособен наемател, колкото се може по-дълго. Приех това за най-вероятния й мотив и престанах да се тревожа. Беше излишно да се натоварвам повече. Пък и не знаех от къде неочаквано мога да получа помощ.
Час по-късно бях на дадения ми от нея адрес. По нищо не личеше, че в тази сграда се намира седалище на нова политическа партия. Кооперация на малка уличка в центъра на града. Съществуваше паралелно с ежедневието на гражданите — фасада, окичена с простори и стари разкривени телевизионни антени. Един от просторите се полюшваше леко от накиченото пране — гащи, потници, панталони и безброй чорапи. Повечето бяха тъмни и наподобяваха висящи надолу прилепи.
Самият офис бе подобен на този на Нова генерация — одимен и тесен. С една дума — дупка. Сякаш по презумпция имаше стандартен калъп за тези неща. Нищо не подсказваше, че това е място, на което си дават среща енергични и целенасочени млади хора, заели се да се борят за социални каузи. Оборудването бе подобаващо скромно — две бюра с дървени столове, витрина с някакви снимки, подредени нагъсто, и няколко претъпкани пепелника. Прииска ми се да отворя прозореца, за да проветря, но мъжът, който бе забил поглед в някакъв класьор, се сепна и подскочи:
— А, добре дошъл. Очаквахме те — подаде ръка. — Страхил Геров, председател.
— Антон Костадинов — поех запотената му длан и се представих с фамилията си, вписана по документи. Финият дезодорант, който си бе пръснал, надви тежката миризма на тютюнев дим.
— Слушай, формалностите после — сега тръгвай с оператора, че вече чака. И без това закъсняваме.
— Кой чака, за какво? — обърках се.
— Оф, забравих да ти кажа — зае се да приглажда назад черната си гъста коса. На младото му и с опъната кожа лице изглеждаше много добре. — Наели сме пиар агенция да прави рекламен клип. Уредили са ни днес в една поликлиника — детското отделение. Там ще действаме. Отиваш с оператора да подготвите нещата, а аз ще дойда след час. Ще правя дарение на отделението. Като пристигна, всичко да е готово! Окей?
Кимнах.
— Как изглеждам?
— Чудесно.
— Добре — махна с ръка към вратата. — Тръгвай, онзи — с камерата, е долу в някаква тяхна кола. Ще се намерите, сигурен съм.
Мъжът се върна и седна обратно на мястото си, а аз побързах да изляза.
Както каза Страхил Геров, намерих колата с оператора — някакъв син форд комби със затъмнени стъкла, и след като се представих, потеглихме. Болницата се оказа сравнително близо до адреса на офиса, така че не отне дълго, за да спрем пред служебния вход на вътрешния паркинг. Операторът шофьор слезе от колата и говори нещо с охраната, сочейки ту към мен, ту към болницата и накрая бариерата бе вдигната. Той пъргаво скочи обратно в кабината и влязохме в двора.