Намерихме място между две коли за Бърза помощ и паркирахме. Едната от колите беше с отворена врата и от нея се бе провесил нечий крак, обут с черна маратонка. Кракът ритмично се поклащаше и сега можех да видя притежателя му, клатещ енергично глава.
Шофьорът беше надул радиото и слушаше чалга — местно разбиране за съвременен фолк. Етно мотиви в ритъм и с текст, близък до мечтите на носещия се по течението човек. Обикновено ставаше дума за много пари, лесен живот, хубави мацки (респективно мъжаги) и уважението на околните към съответната персона. Хората, слушащи подобни текстове, се асоциираха с героя на песента и бяха способни да се опиват от този измислен мечтан свой свят, нямащ нищо общо с физическото им състояние.
Разтоварихме колата под любопитния взор на шофьора. Той беше извърнал глава, колкото може, но без да мести тялото си. Дъвчеше дъвка и освен с крак, барабанеше с пръсти по волана на колата. След като водачът ми затвори задния капак и нарамихме багажа, се отправихме към служебния заден вход на болницата. Преди да влезем, крилото за вратата се отвори със замах, едва не отнасяйки главата на оператора, и отвътре изскочиха двама доктори. Единият от тях подхвърли през рамо някакво извинение и двамата бързо стигнаха до отворения автомобил. Чалгата утихна, а вратите шумно се затвориха. Включиха се сирените, трептящите червени светлини върху покрива разпръснаха отблясъци и колата потегли към бариерата със свирещи гуми. Докато минаваше близо до нас, зърнах лицето на шофьора — бе сериозно и съсредоточено право напред. Избълваният черен пушек от ауспуха на колата задави гърлото на оператора и той се разкашля. След като се изплю няколко пъти на земята и се успокои, изпсува в посока на изчезващия от погледа ни болничен автомобил. Можех да видя почернилите от сажди слюнки в краката на мъжа.
Влязохме в коридорите и след кратко лутане, намерихме подходящото според оператора достатъчно широко и осветено място. Стоварихме куфарите върху мозайката, а операторът се затюхка, защото подът бе леко влажен. Вероятно току-що бе измит с вода и можеше да се различат сухите, но кални петна от скорошни стъпки.
В този час на деня и тук не липсваха хора. Пациентите, предимно деца, бяха придружени от своите родители. Три-четири дълги редици със сгъваеми седалки бяха окупирани от чакащи. Не липсваха и правостоящи. Някои от децата държаха в ръце играчки, книжки и всякакви други дребни предмети, подходящи за занимавка на съзнанието им, докато дойде редът им. Родителите — нервни, не толкова нервни или видимо спокойни, бяха вперили взор към приемните кабинети. Някои от тях стискаха в ръце малки хартийки и току разтваряха длани, за да погледнат в тях. Бяха раздали номерца на чакащите, което значително намаляваше вероятността от разправии помежду им. Това ми хареса. Дано не бе постановка само за да може да се заснеме актът на дарение, като режисирана пиар акция на евентуалния ми нов работодател. Надявах се реалната причина да не бе това.
Операторът разтвори куфарите и сръчно започна да сглобява метални тръби, оформящи триножни стойки. Аз не знаех какво да правя, за да му помогна, затова се отдръпнах и разсеяно се загледах в една от вратите на кабинетите. Не след дълго тя се отвори и отвътре се показа малко момиченце, облечено в бяла рокличка, осеяна с малки червени пеперудки. Според мен детето бе на около четири или пет години. Кестенявата му коса бе сресана на път по средата и прихваната с ярки червени ластичета в две стърчащи плитки. Вратата не се бе затворила и то се обърна към нея, за да изчака някого. Оттам излезе накуцващ едър мъж и момиченцето го хвана за ръка, а аз инстинктивно наведох глава. Тъй като бяхме влезли в болницата, не бях с обичайната си маска на лицето и си дадох сметка, че както аз бях видял мъжа, така и той — мен. Вдигнах очи и се опитах да запазя спокойствие. Ченгето, водещо момиченцето за ръка, се приближаваше към мен. Късно беше за отстъпление, затова се усмихнах насреща им.
— Защо си тук? Следиш ли ме, бе? Ще те смачкам като гнида! — изсъска ядно, когато бе достатъчно близо, внимавайки да не бъде чут от детето. Момиченцето бе спряло пред мен и ме оглеждаше с онова любопитство, с което само децата можеха да проявяват при среща с непознат.
Огледах се притеснено, но не забелязах нещо обезпокоително. Операторът беше сглобил триногата и вече бе закачил видеокамерата, но той не беше опасност. Нямаше начин да ме заснемат на пиар клипа — той не бе подготвен за мен.