— Разбира се, че не. Тук съм по работа — посочих към оператора. Той действаше и не ни обръщаше внимание. Гледаше през визьора на камерата и бавно я въртеше във всички посоки. Това беше вид процедура при подготовката на заснемането. Не разбирах от тези работи. Обърна обектива към нас и двамата с ченгето инстинктивно извърнахме лицата си. Момиченцето го задърпа за ръката:
— Тате, снимат ни. Снимат ни, бе.
— Хей, момче, не си играй с мен! — дръпна ме настрани той, за да излезем от кадъра. Лицето му бе напрегнато, очите святкаха изпод рунтавите му дебели вежди. — Кажи ми ти, че аз не мога да смятам — какъв е шансът в милионен град като този да ме срещнеш случайно, а?
Вдигнах рамене. Момиченцето се опита да разтърси тежката му ръка:
— Тате, тате.
— После, моето момиче, после — обърна се към нея той. — Виж, чичкото има работа сега. После ще се снимаме.
Операторът се беше навел и сега ровеше припряно в единия от куфарите, които бяхме донесли. Беше доста тежък, помня това, защото помагах. Той се обърна към мен:
— Всичко ли извадихме от колата?
— Да — потвърдих.
— Че къде сме го оставили… Мамка му! — така и не разбрах нито какво търси, нито защо говори в множествено число.
Ченгето, изглежда, най-после разбра, че сме по работа заедно с оператора и видимо се успокои.
— Хм, слушай — започна той, — и през ум да не ти минава да ме търсиш повече! Дадох ти, каквото искаше, и то само заради червеноскоската. Ясно ли е? Сега сме квит — пито-платено.
— Тате, а какво е пито-платено? — отново задърпа ръкава му момичето.
— После, Ани. После ще ти кажа, тате — обърна се мило към нея той.
В този момент разбрах голямото му смущение от нашата случайна среща. Припомних си гневните му блясъци в очите, когато ме доближи, а и онази груба заплаха, че ще ме размаже. Бях напипал, без да очаквам, слабото му място, а той се страхуваше именно от това. Притесняваше се, че мога да разгадая. Ченгето имаше дъщеря. Това малко невинно момиченце — Ани, бе неговата слабост. Ако нещо беше в състояние да уплаши този груб и преживял всичко, което може да се случи на човек в близки срещи с бандитска София — това бе каквато и да е заплаха над малката му дъщеричка. Това беше рядък шанс, открил се пред мен. Образно казано — бях го сграбчил за топките, а те със сигурност не бяха железни. Оставаше само да стисна яко, ако не играе по моите правила. Той не бе глупав и сигурно съзнаваше това толкова ясно, колкото го съзнавах и аз. Имаше, разбира се, и риск от превантивни действия от негова страна към мен, но щях да внимавам, според възможностите си. Засега обаче не трябваше в никакъв случай да го предизвиквам.
Наведох се и погалих момичето по главичката:
— Радвам се, че се запознахме, Ани — дадох му да разбере, че съм се досетил за неочакваното за мен предимство. Тя се усмихна мило и отговори чисто по детски:
— И аз — гласчето на момичето звънтеше.
Ченгето отново се напрегна, сложи ръка на рамото му и се завъртя така, че застана между двама ни. Детето каза нещо, което не разбрах, и подаде главичка изпод едната му страна, за да види къде съм. Аз му се усмихнах колкото мога по-дружелюбно. Полицаят се извърна към мен:
— Предупредих те!
— Да, предупреди ме — отвърнах.
Гледах, докато куцащата му фигура и малкият силует до нея се загубиха в края на коридора.
Извърнах се към оператора, който бе намерил, каквото там търсеше и изглеждаше готов.
— Познати ли? — попита. — Жалко, че са тук, защото, нали знаеш, ако се е стигнало до това, няма да им е единственото посещение.
— Познати — потвърдих. — Жалко, че са тук, наистина.
В следващите няколко дни бях зает с новата си работа и нямах време да мисля за необичайната ни среща.
Всичко премина според предварителния сценарий на Страхил Геров. Той, изглежда, бе харесал първата ми изява на помощник оператор, тъй като ми предложи отново да отида при него. Хазяйката щеше да е доволна, защото бе помогнала, но за това — по-късно. Сега трябваше да отида в бара, за да спазаря чипа — дубликат, с който ще мога по-спокойно да се разхождам из големия град, без притесненията от среща с Лицензионна полиция.
Докато се движех из улиците, съзрях нова опасност. В началото не можах да дефинирам тревогата си, но постепенно тя изкристализира и сега бях убеден, че наистина я има. С чистите си и изгладени дрехи усещах пронизващи погледи на непознатите, които сякаш изучаваха човека в мен. Презумпцията бе, че щом имам спретнат вид, вероятно съм заможен и е възможно да нося пари и ценности. Дори дрехите по мен изглеждаха добра плячка. Беше грешка да се движа пеша, но в случая нямах избор. Сякаш бях стрида, на която просто можеха да заграбят черупката и да оставят мекотелото, въргалящо се в прахта.