Започнах да се оглеждам внимателно и във всеки, който бе споделил посоката ми на движение, съзирах потенциална опасност. Загърнах се в сакото си и приведох глава, но изпод вежди наблюдавах всички възможни пътища за бягство, ако се наложи. Вероятно можех да се справя с някой случаен местен бандюга, решил да пробва късмета си с мен, но не и ако се организират двама или трима. Не исках да намесвам полицията по разбираеми причини, но дори и да исках, не виждах често патрулки. Присъствието в този район би имало превантивна мярка, но освен обичайните камери не виждах полицейски коли. При други обстоятелства бих се радвал, че е така, но сега определено бях в опасност и съответно бях много притеснен.
Дори най-дрипавите и примирени със съдбата си просяци, при вида ми реагираха. Очите им светваха и освен протегнатите към мен ръце, инстинктивно усещах как вътрешно се напрягаха. Лицата им се изопваха и бяха готови да скочат насреща ми, а аз дори не разбирах какво ги спира. Сякаш се чувстваха длъжни да изкопчат по някакъв начин всичко, което нося със себе си. Един — уж сакат, дори пъргаво се изправи от кашона, на който се бе изпружил, и се повлече подире ми. Обърнах се и стиснал юмруци, му се озъбих насреща, а той — явно не очаквайки това, се разколеба и остана на място. Сплъстената му дълга коса покриваше част от лицето му и можех да видя само едното му око. Отначало то бе втренчено в лицето ми, а после се сведе и се загледа в ръцете ми. Не носех оръжие, но той не можеше да бъде сигурен. Използвах временната му нерешителност и побързах да напусна неговия периметър.
Просяците ненавиждаха новодошли „колеги“. Всеки от тях ревностно пазеше района си и всяко преминаване на границата се наказваше. Бях виждал вече такива битки за по-добро място на улицата — бяха жестоки. Никой не отстъпваше мястото си, дори и с цената на живота си. Разбира се, границите бяха мислено прокарани, но стриктно се спазваха от всички. Това бе единственият източник за препитание на нещастниците. Според мен дори бе превърнато в професия — щом го извършваха професионално и печелеха от това, значи оцеляваха. А не всеки бездомен и беден в този град бе просяк. Но хората, които даваха милостиня на нещастниците, само увеличаваха тяхната мотивация. Изпадналите не търсеха никакви други алтернативи — просто се стремяха да усъвършенстват уменията си, за да покажат мизерията си. Виждал съм дори майки да упояват невръстните си деца, за да лежат с тях върху студения плочник.
Спомних си от преди десет години някои неприятни места. Например на изхода на метрото — точно срещу статуята на света София, беше възлова за пешеходците зона. Минавах оттам всеки ден на път за офиса на Нова генерация и виждах възрастен човек с дълга бяла коса, изпружен в краката на последното, най-високо стъпало на подлеза. Обикновено носеше дълъг сив шлифер, подложил картонено парче под себе си, протегнал ръка с опната нагоре длан и скрил лицето си. От целия театър, който разиграваше, можех да си представя как ехидна усмивка озаряваше лицето му, щом някой от преминаващите му оставяше по нещо. Жена му кротко бе приседнала на около два-три метра встрани и след всяко подаяние ставаше и прибираше паричката. След края на „работния ден“ двамата си тръгваха. Накъде — не знаех, но вероятно на място, където преспиваха и доста често жената преобличаше своите дрехи. Просякът естествено ставаше на крака и вървеше на собствен ход, без ничия помощ.
Никога няма да забравя отвратителната случка, причинена от него. Улисана в разговор с дружката си, жената не видя тялото на мъжа, препъна се и страховито се изтъркаля по стръмните стъпала. Удари главата си и дълго лежа на плочите безжизнена, окайвана от ужасените вопли на приятелката си. Виновникът стана и бавно се отдалечи, сякаш нищо не се бе случило. На другата сутрин засякох двойката съвсем наблизо до мястото на инцидента. Седяха на пейка до Централния универсален магазин и пиеха кафе от пластмасови чашки. Жената носеше черни очила и четеше вестник. В следващите дни отново бяха заели позиция на обичайното си „работно място“.
Така притеснен и след поредица от ненужни посещения в големи магазини, най-сетне успешно се прибрах в квартирата си. Рапортувах чинно на хазяйката за първата ми среща със Страхил Геров, а тя с видимо задоволство изслуша разказа ми, поклащайки одобрително глава. Когато привърших, ме покани да вечеряме заедно и аз без колебание се възползвах. Беше направила омлет от яйца, а на този аромат не можех да устоя. Разбира се, беше вкусно.