Когато малко по-късно се затворих в стаята си и се метнах на леглото, осъзнах колко дълъг ден бе изтекъл пред очите ми.
24.
Докато се промъквах по улиците на вечерния град, за да се срещна с дилъра, на няколко пъти проверявах дали не ме следят. Влизах в големите магазини, които познавах и за които бях сигурен, че имат повече от един вход. Там спирах до входа и наблюдавах след себе си. Разбира се, и вътре не свалях противопраховата си маска, за да избегна записа на лицето ми на някоя от многобройните мониторни камери, но никой не ми обръщаше внимание. Малко след това излизах от магазина през друга врата и продължавах по пътя си. Навън се бе стъмнило, а и обичайният за града смог улесняваше нещата, за да остана незабелязан. Приближавах се бавно, улица по улица към бара, като внимавах да съм точно навреме. Вече бях съвсем близо, но за срещата оставаше още около половин час. Реших да седна на една пейка в градинката до една голяма църква. Мястото ми беше едва осветено, за да не предизвика веднага реакцията на местните бандитчета.
Бях вдигнал глава към големия и осветен железен кръст на камбанарията, а луната — в началната си месечна фаза, бе точно зад нея. В тъмното виждах и характерните силуети на две големи камбани, висящи върху дебели въжета. Неволно се замислих за обета, който бях дал пред Него — всемогъщия Разум, Закрилник или каквато и да бе тази свиша Сила, даваща ми шансовете досега да съхраня тялото си. Дали все още бе в сила този обет? Не знаех, но се надявах. Бях извършил ужасно дело в пристъп на агресия, предизвикана от внезапен ужас. Дела, които Той изрично бе забранил на паството и бяха върховен грях. Дали?
Прииска ми се да запаля свещ. Станах и смело пристъпих към вратата на църквата. Хванах дръжката и я натиснах силно надолу, но тя удържа напъна. Беше заключена. Изругах наум, а после се стреснах от това злословие. „Защо, по дяволите, разни хора — имам предвид хора като всички други, са си присвоили привилегията да посредничат при връзката ни с Него? Защо да имаме нужда от свещеници и църкви? Че не е ли пряка връзката ни с Него?“ — питах се аз. Махнах с ръка и си обещах да се помоля насаме, щом се прибера в квартирата си. Беше ми помогнал през всичките години на бягство, защо да не го направи пак. Сега най-вече се нуждаех от закрила. Точно в този момент, когато съм близо до моите цели. С помощта на чипа, който ще ми продадат и който ще посочва запис в Регистъра на лицензиран правоприемник, огромна заплаха ще отпадне от плещите ми. Това със сигурност би развързало ръцете ми да мога да се движа по-спокойно, макар още криейки лицето си. А после — да намеря тяло за Таня и да преточа идентичността й, която бях записал на транслатора. Това скъпоценно устройство в куфарчето, което носех с мен от Египет.
Погледнах часовника си — време беше. Упътих се към мястото на срещата и не след дълго отворих вратата на шумния бар.
Както и очаквах, слабичкият бе там — сам, стиснал здраво дръжката на преполовена халба. На съседната маса веднага забелязах двамата мъже с мрачни лица, които бяха и на миналата ни среща.
Човекът ме видя и вдигна чашата си към мен за поздрав. На приглушената светлина върху единия му пръст проблесна тънък бял пръстен. Огледах се притеснено и побързах да седна на масата. Не ми се искаше да привличам внимание.
— Наздраве, приятелю! — започна той. — Ще поръчаш ли? — и махна на сервитьора.
— Ъхъ — потвърдих и се забърках в джоба.
— Носиш ли кинтите? — проследи ръката ми той.
— Не — много са, за да ги нося така.
— Ама си решил, нали? — не се отказваше той, като приближи глава към мен. Светлината падна върху сресаната му на път коса. Тя бе все така рядка и по нея просветнаха широки бразди от бялата кожа на скалпа му.
— Да, да — отвърнах кратко, защото към нас се приближи сервитьор. — Една бира — поръчах.
— Една голяма бира — потвърди на глас момчето и се завъртя кръгом.
Дилърът едва го изчака, да се отдалечи достатъчно, и продължи нетърпеливо:
— Абе, казах ти, момче — няма да съжаляваш. — Отпусна се назад на стола и облегна гърба си. Беше облечен в същите големи спрямо обиколката и ръста му дрехи, контрастиращи със слабоватото му лице.
— Как ще стане тази работа?
— Носиш кинтите и го правим веднага, аз съм железен. Моят човек ти го вкарва под кожата още тук, в тоалетната. Проста работа.