— Казвай бе, момче! Къде е транслаторът? — разтърси здраво рамото ми мъжът. Бях в неудобна стойка, с привързани на гърба ръце и не можех да се противя, така че се килнах на една страна.
„Защо този човек не искаше да изчака другаря си, а бърза да му разкрия скривалището?“
Студеният цимент, на който се бях прихлупил, ми подейства като стимулатор на мисълта. И друг път ми се беше случвало.
„Този мъж би могъл да получи тялото ми, защото бях в ръцете му, и транслатор, с който да прехвърли идентичност в него. Този мъж искаше да открадне тялото ми, да изхвърли идентичността на Антон от него, неговата мозъчна матрица, и да се прехвърли в него. Как ще го направи, сега не е важно. Важното беше, че това е технически възможно. Този мъж мами Компанията за своя сметка, а аз бях неговата цел! Жертва на обстоятелствата.“
Както се бе навел мъжът, внезапно тялото му се засили и страховито удари челото му в стената над мен. Чух силния и характерен звук на пукащи хрущяли, а нещо топло опръска скулите ми. Гърлото на мъжа изхриптя и той стовари тежкото си тяло върху мен. Сега бях притиснат от него, с вързани зад гърба си ръце и изобщо не можех да направя движение. Добре се бях подредил, няма що!
Докато окайвах наум нелепата ситуация, в която бях изпаднал, тялото му се размърда и се претърколи до мен. Сега бе проснато странично и лицето му бе обърнато към мен. Мирисът на нещо познато поздразни ноздрите ми. Кръв. Лъч освети лицето му и сега виждах разбития му сплескан нос обилно да кърви и да образува петно, подобно голям разцъфнал мак върху плочника. На ожуленото му чело, точно над едната му вежда, пулсираше огромна подутина, която бързо увеличаваше обема си.
Светлината угасна така внезапно, както се бе появила преди секунди. Някой опря нещо студено до китките ми и със замах проряза това, с което бяха завързани. Аз успях да се изправя и застанах пред едрата фигура на неизвестния спасител.
— Нямаме време за губене. После с въпросите — придърпа ме в тъмното. Макар да бях още в шок и виждах само гърба на човека, този глас и тази леко провлачена куцукаща походка нямаше как да объркам. Ченгето! Ето, че съдбата си нямаше работа и пак ни бе събрала. В най-подходящия момент.
Дали пък молбите ми за спасение — там, до храма, преди час не дадоха резултат?
Малко по-късно, в някакъв тъмен и влажен вход, бях поседнал на студения под, а ченгето беше залепил лице на стъклото на вратата и гледаше навън. Беше сложил двете си длани до слепоочията си.
— Измъкнахме се — подхвърли през рамо, вместо обяснение.
— Как? — все още бях объркан. — Как ни намери? Кои са тези?
— Кои са тези!? — контрира той и се обърна към мен. — Ти кажи!
Не биваше да го лъжа, защото така или иначе щеше да разбере истината. На всичкото отгоре, с тази си рискована постъпка от негова страна, вероятно му дължах и живота си.
— Хората на Божил.
— Божил? — ченгето се стовари до мен и опря рамото си до моето. На мястото на контакта усетих топлина, а в носа ми лъхна миризма на пот. Дишаше тежко.
— Да, Божил — човекът зад цялата тази лудост.
— Още ли не те е прежалил?
— Прежалил ме е той, но докато съм жив, ще ме преследва, защото аз съм неговия най-непримирим враг. Той ме вкара в тази история и той е виновен за два разбити и в крайна сметка унищожени млади живота. Но това е моята лична история, теб едва ли те засяга.
— Така е — отвърна благо, но аз инстинктивно застанах нащрек. Нещо не се връзваше. Защо ме бе проследил от бара и защо се намеси, за да ме спаси от ловците на Божил?
Все още не бе успокоил вълнението в гърдите си, обърна лице към мен и топлият му дъх облиза страните ми. Нещо го мъчеше и реших да му помогна. Дължах му го.
— Искаш да ми кажеш нещо, така ли е?
Той продължаваше да мълчи, но усещах втренчения му в мен поглед. Беше угнетително.
— Защо ми помагаш? — преформулирах въпроса си и се извърнах към него.
— Видя Ани, нали? — промълви той, без да отбягва погледа ми.
— Кой?
— Дъщеря ми.
— Видях.
— Живея до старата мелница на София. Там, до прелеза за квартал „Хаджи Димитър“. Ще намериш къщата, ако се наложи, нали? Точно зад мелницата е. С малко дворче и зелена метална ограда. Ще я намериш, сигурен съм.
— Защо ми го казваш? — не схващах накъде бие.