— Тя те е виждала вече. Казах й, че може да ти има доверие — продължи. — Ако се случи нещо с мен, ти ще я изведеш оттам.
Всичко се изясни на мига. Излезе, че си имах ангел хранител, без да зная това. Той бе решил да ме държи под око само за да оцелея и дъщеричката му да има шанс, ако нещо се случи с него.
— Знаеш какво работя, не мисли, че не си давам сметка за това. Всеки ден е подарък за мен, така да знаеш. Но имам ли избор? Ани е само на пет. Тя дори не помни майка си.
— А не искаш ли тялото ми?
— Глупости!
Приех отговора му, без да се замислям. Звучеше искрено.
— Ти така и не обясни защо скиташ сам. Къде е момичето?
— Таня загина — отвърнах кратко.
— Аха, ясно — каза, а аз си помислих, че той сякаш очакваше точно този отговор. Дали, според ченгето, не бе логично точно това да се случи? Вината за това сякаш с железен хват ме стисна за гърлото и отвърнах поглед от него. Сълзи напираха да избият и потекат по страните ми, но някак успях да запазя самообладание.
— Ставай! — изправи се и ми подаде ръка. Поех здравата му десница и след като се убедихме, че на улицата няма особено движение, се разделихме. Всеки пое в различна посока.
Малко по-късно се сетих, че не го попитах как да разбера, ако нещо се е случило с него. Не знаех дори името му, затова се върнах, но в тъмнината не видях никого. Някъде наблизо засвириха сирените на полицейски автомобил и миг по-късно видях приблясъка на червено-сините му светлини. Прилепих се до стената на кооперацията и бързо се изнизах от този район. После хукнах по пустите улици, колкото сила имах, и спрях чак пред Националния дворец на културата. На площада пред него имаше младежко забавление с оркестър и танци. Смесих се с младите. Пих пенливо вино, танцувах с девойки, облечени с дълги бални рокли и пях с цяло гърло. Никой не ни притесни. Прибрах се в квартирата малко преди полунощ.
Трета част
Агората
25.
Някаква нищожна част от съзнанието ми подсказваше, че сънувам и това вероятно бе причината да мога да насочвам действията си по начин, по който желаех.
Първото нещо, което усетих, бе, че тялото ми се друса в някакъв своеобразен и бърз такт. Странно, но към сензитивните ми усещания се включи и обонянието. Замириса силно на животно. Започнах да чувам и ритмичния тропот на осемте копита, отблъсквайки се от земята така, сякаш искаха да се откъснат от нея и да полетят. Опитах се да доизградя сцената, в която бях попаднал. Возех се във файтон, теглен от два бели коня. Животните бяха едри и на нивото на очите си виждах подскачането на изпъкналите им широки и потни гърбове. Отпред някъде от време на време се мяркаха разпилените им гриви. Нямаше кочияш, който да ги води, но те знаеха пътя и колата не спираше.
След малко в картината се включиха още образи. Първо, силует придоби образа на Таня. Седнала срещу мен, усмихната и опряла колена в моите. Зелените й очи контрастираха с червената коса, която знаех, че не е нейна и не я харесвах. Тя сякаш отгатна мислите ми, засмя се, свали със замах перуката и я захвърли с всичка сила през главата си, така че в миг изчезна някъде пред двойката пръхтящи животни. Русата й мека коса бе пораснала толкова, че вятърът я усука около страните й, като краищата им се сплетоха над нослето и покриха малката му гърбичка. Тя се засмя с глас и отмести с тънките си пръсти кичурите, за да открие пред мен истинското си лице. Подадох й десница. Тя се протегна напред, но вместо да хване моята, стисна нечия малка ръчичка с почти прозрачна бяла кожа. Извърнах се само за да видя седналото до мен момиченце с бяла рокля на червени пеперуди. Косичката й бе сплетена на плитки, стигащи почти до крехките раменца. Познах я. Това бе Ани — дъщерята на моя спасител. Неочаквано, но вярно — ченгето бе моят спасител.
Постепенно светлината, която озаряваше сцената, започна да избледнява и видях, че навлизаме в гора с огромни дървета. Кората на дънерите им бе напукана в дълбоки бразди, подобно на гъста паяжина, а клоните бяха разперили толкова нашироко краищата си, че образуваха тунел, по който се носехме. Този тунел започна да става все по-тесен и все по-нисък. Трудно пропускаше светлина и започнах да се задушавам. Конете забавиха своя бяг и разбрах, че скоро няма да могат да продължат. Ани се премести до Таня и двете се свиха на топка, в която не можех да ги различа.
Скочих на крака и заудрях с юмруци сухите израстъци, отдавна лишени от листа. Те се опълчиха и ме зашибаха по главата, рамената и където сварят. Яростно задраскаха с острите си нокти челото и лицето ми. Рукнаха топли струйки и напълниха очите ми. Заслепиха ме и ме объркаха. Нямаше място за отстъпление. Бранех не само себе си. Бранех съществата, заради чиято близост си струваше да се боря — дори когато това като че ли бе обречено. Яростно закърших с голите си длани върховете на клоните, наподобяващи дълги шипове, а остатъците захвърлях настрани. И тогава тунелът сякаш се примири и утихна. Отстъпи и разтвори клони. Почтително даде път, а очите ми бързо се избистриха и просветля. Животните издухаха хълбоци, изпръхтяха, пръскайки навред гъсти бели слюнки и отново поеха своя бяг. Слънчевите лъчи се заиграха един с друг, запрегръщаха се и озариха разстлалата се широка пътека пред нас.